Едгар Хилзенрат: Аз съм еврейчето, което яде свинско

Новината се промъкна почти незабелязано между празничните дни: на 30 декември 2018 г. на 92 години от белодробно възпаление е починал Едгар Хилзенрат. И когато новата година пое нормалния си ход, дойде ред на проумяване на краткото съобщение – отишъл си е един изключителен писател, първият в немската литература, дръзнал да пише със самоирония, сарказъм, едновременно с езика на шута и на магьосника за Холокоста. 

Едгар Хилзенрат е роден на 2 април 1926 г. в семейството на търговец евреин в Лайпциг. Детство си прекарва в Хале, където е единственото еврейско дете в училище. Един ден учителят нарисувал на дъската прасе и попитал защо евреите не ядат свинско. След което сам си отговорил: защото не искат да ядат себеподобните си. Малкият Едгар обаче се обадил от мястото си: "Аз съм еврейче и у дома ядем свинско.“ Учителят го набил и го изгонил от час. 

Дали тази случка е истинска или измислена от самия Хилзенрат, няма значение. Но тя е показателна за целия следващ път на автора – и в житейски план, и в литература. Хилзенрат често застава между лагерите, опитвайки се да намери "златната среда“, и често си отнася боя и от двете страни. Животът му е низ от невероятни истории, което пък е предпоставка такава да бъде и литературата, която по-късно ще създаде.

Малко преди Кристалната нощ през 1938 г. баща му, който явно е усещал какво се задава за евреите, изпраща жена си заедно с двамата си сина в  Серет, Буковина. Тук при баба и дядо Едгар прекарва няколко щастливи години. Градчето сякаш е прибрало останките от Австро-унгарската империя: момчето расте заедно с деца от еврейски, румънски, унгарски, цигански и немски семейства. До 1941 г., когато поради влизането на Румъния в съюз с Германия евреите биват изпратени в гето в Украйна. Гетото е оградено от останалия свят, храната е оскъдна, хората вътре умират от болести и от глад. Едгар обаче постоянно има късмет в цялата тази напълно безнадеждна ситуация.

В гетото семейство Хилзенрат е настанено в училищна сграда, така че е с покрив над главата, което повишава шансовете за оцеляване. Срещу зашитите в дрехите си ценни предмети Едгар успява да доставя храна от черната борса в града. Веднъж войниците от лагера хващат група момчета, които са се снабдили с продукти и насочват оръжието си към тях. Държат ги така цял час. Но Едгар не е разстрелян. Румънските войници се оказали по-милостиви от германските.

"Един от тях сложи в устата ми цигара. Оттогава пуша“ – ще разкаже след време писателят.

Когато Червената армия освобождава евреите от гетото, някои от тях биват изпратени в трудов лагер в СССР. Но изобретателен другар по съдба поправя годината на раждането в документите на Едгар, просто закръгля 6 на 8 и се получава 1928 г. Така Едгар става по-малък от 18 години и не е изпратен да се труди за руснаците. Фалшификацията най-вероятно му спасява живота.

Пет години след излизането му от това "място без бог“ и след дълго пътуване до Палестина и обратно до Европа, един ден, както си седял в кафене в Лион, Хилзенрайт моли да му донесат хартия за писане и започва като в сън да описва преживяванията си. Това е началото на писателската му кариера. Малко по-късно се премества в Ню Йорк, където се препитава с каквато работа намери. Там остава 25 години, макар че се чувствата самотен и нещастен. Но не спира да пише. Отначало просто заради себе си, като средство за преодоляване на самотата. 12 години след пристигането си в САЩ в Германия излиза първия си роман "Нощ“ (1964). Но веднага след това е изтеглен от пазара. Приема се като провокация както срещу германците, така и срещу евреите. Причината е, че Хилзенрат представя хората в гетото не само и единствено като жертви, а като обезчовечени от живота в гетото, а това не се харесва нито на едните, нито на другите. 

В едно интервю Хилзенрат казва, че целта му не е била да предизвика скандал, дори е изненадан от реакцията. "С "Нощ“ исках за напиша роман за гетото, от моята гледна точка на човек, който е преживял всичко това и е оцелял. Но преди всичко исках да разкажа нещата по малко по-различен начин. Вече имаше много романи за Холокоста. Исках да създам нещо ново. Исках да въвлека читателя в действието, сякаш самият той е затворен вътре в гетото.“

Още по-тежка е съдбата на следващия роман "Нацистът и фризьорът“. 60 германските издателства просто го отказват и през 1971 г. той излиза първо в САЩ. Чак след като става бестселър в Америка, един малък германски издател се престрашава да го пусне и на немски.

"В "Нощ“ предадох историята от гледна точка на жертвите – казва Хилзенрат в същото интервю. – Исках да напиша за Холокоста и от друга перспектива, затова избрах тази смяна на ролите: всичко се разказва от един нацист, който във втората част става евреин. Така се получават две гледни точки. След като е вече евреин, той се опитва да влезе в новата си роля и да предаде събитията от гледната точка на евреите. Но въпреки това си остава палачът. "Нацистът и фризьорът“ е сатирична гротеска. Чрез гротеската можах да кажа моята истина, само че вече преоблечен в други дрехи. Гротеската помага на читателя да се отстрани от действието и често го прави много по-достоверно. Друга форма на отстраняването е приказката. Възможност чрез игра да се каже истината. Езикът, на който писах "Нацистът и фризьорът“, е моят собствен език. Винаги съм имал потребност малко да "поотпусна“ немския, да го направя по-груб, по-уличен, по-говорим. Освен това съм убеден, че литературата трябва да забавлява, а това се постигне чрез езика. Дори когато се пише за Холокоста.“

Немският език е причината, поради която през 1975 г. Хилзенрат напуска Ню Йорк и се установява в Берлин. "Влюбих се в немския език още в Буковина. Това беше немски остров извън Германия, някъде в Румъния. Но хората около мен говореха на немски и аз действително заобичах този език. Да го обичам, беше необходимо условие, за да не го забравя. Макар че говоря перфектен английски, никога не съм се опитвал да пиша на него. Това не е езикът на моето детство.“

Но точно заради езика в Германия трудно възприемат "Нацистът и фризьорът“. "Вместо да се ограничи страхът, той се разгръща, вместо ужасът да се спре, той се представя като нещо важно; поднася се в подходящ за консумация вид“ – пише критик от "Ди цайт“ през 1978 г. Германците някак не могат да понесат в литература да се пърди, сере, оригва, а жените да си въртят задниците. "Но хората това правят и така говорят“ – защитава се писателят. Освен това сякаш никой не може да приеме, че за най-страшните събития от миналото може да се разказва с чувство за хумор. Разпространението на "Нацистът и фризьорът“ е буквално спасено от друг писател, Хайнрих Бьол“, който пише хвалебствена рецензия за книгата, а езика й нарича "мрачен и изпълнен с тиха поезия“. Читателите се доверяват на Бьол.

Историята с възмущението се повтаря, когато през 1989 г. Хилзенрат издава книга за гоненията срещу арменците. Днес романът му "Das Märchen vom letzten Gedanken“ (Приказка за последната мисъл) е признат за един от най-добрите от световната литература, посветен на тази тема.

Постепенно хората започват да се откриват в книгите му, за ги купуват и четат. Всяка една от тях по някое време в годините назад е оглавявала някоя класация за бестселъри. Гилдията на литераторите също започва да смила стила на автора и с времето да го приема като, да, провокативен, но достоен за уважение. Достоен и за отличия. Получава литературните награди на името на Алфред Дьоблин, на Лион Фойхтвангер… и още много други, сред които националната награда за литература на Армения. При една от наградите журито аргументира решението си по следния начин: "Мястото на действието на неговото писане е територията на смеха, който засяда в гърлото – между цинизма, тъгата и самоутвърждаването.“

Всичките си творби Хилзенрат пише на една и съща пишеща машина, така и не минава на компютър. Машината е марка Groma, купена през 1954 г. в Ню Йорк за 25 долара от един немски евреин, с когото Хилзенрат се запознава в асансьора. Взел я веднага, защото била с немска клавиатура. "Веднага се влюбих в нея, защото само тя ме разбираше на немски – разказва писателят. – Аз принадлежа към малцината евреи от моето поколение, които живеят в Германия без обида и без омраза. Тя наистина е моята родина.“

Днес романите му са преведени и издадени в почти всички точки на света. В милионни тиражи. Нови поколения откриват истината за своите баби и дядовци измежду редовете на Хилзенрат, четат неща, които майките и бащите им често са се опитвали да скрият.

Едгар Хилзенрат, благодаря на съдбата, че се наредих сред тези, които имаха късмета да те превеждат и съпреживяват. И дано там горе ти дават да си хапваш от всичко, което душата ти иска!