Хората, променили света: Ханс Кристиан Андерсен

143 години след смъртта си писателят, който превърна живота си в приказка и след това я написа за другите, продължава да присъства във всеки дом

До Коледа авторите на АртАкция ще представят вдъхновяващи личности, променили света по един или друг начин. Вярваме, че за добрите примери трябва да се говори и важните истории трябва да се разказват. Продължаваме с Жанина Драгостинова, която ни разказва историята на най-добрия разказвач.

Не знам дали статистиката обхваща такива явления, но съм сигурна, че поне всяко четвърто момиченце в света има период, в който свито в завивките, заровило глава във възглавницата, готово всеки момент да я намокри със сълзите си, моли майка си да му прочете онази приказка, в която Малката русалка вижда как над принца се навежда младата му жена и го целува по челото, а той шепне името й. И после как русалката, за чиято любов принцът изобщо не подозира, решава да умре, но да спаси любимия си, затова захвърля ножа и, приела смъртта, се понася в царството на въздушните духове… И майката започва да чете… за 365 пъти тази година… и самата тя подсмърча, вдигнала книжката, за да скрие от детето зачервените си очи.

Едва ли Ханс Кристиан Андерсен е могъл да промени човечеството към по-добро. Сигурно е обаче, че е накарал всеки отделен човек, прочел или слушал дори само веднъж някоя негова приказка да отпусне сърцето си и да си поплаче поради съчувствие към някого друг, от самосъжаление или от копнеж по великата любов. Все едно поради какво, важното е, че това са сълзи в миг на възвишение на духа.

"Животът ми е прекрасна приказка, така богат и щастлив“ – пише Андерсен в биографията си. Действително в едно отношение животът му има приказен характер, а именно социалното израстване: бедният обущарски син от затънтената датска провинция се сдобива с възможността да обикаля из целия свят и да влезе в лигата на най-прочутите и тачени хора за времето си.

"И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара. Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…“ ("Малката кибритопродавачка“)

Ханс Кристиан познава отлично живота на Малката кибритопродавачка, защото това е неговият живот. Баща му е обущар, а майка му болна от алкохолизъм перачка, която умира в дом за бедни. Роденото на 2 април 1805 г. в Одензее момче след това попада в ръцете на леля си, която пък е собственичка на бордей – все обстоятелства, които му разкриват тайните ъгълчета на социалното дъно. Описания на тази среда под една или друга форма ще се появяват в почти всичките му творби. Но освен като обект на изследване мизерията, гладът и болестите, които пораждат съжаление към страдалците, се превръщат и в стимул за младия Ханс Кристиан. Той иска на всяка цена да се измъкне от този свят. Със собствени сили. Научава се да чете и книгите на първо време представляват за него остров на утехата. Макар и малък град, Одензее разполага с театър, където момчето прекарва часове наред. След което сам съчинява пиеси, които разиграва с помощта на татко си. Баща му, който явно не е щастлив от положението си на прост обущар, поощрява сина си в театралните му начинания, участва в измислянето на приказките, строи със свои материали кукления театър на момчето.

За да се измъкне обаче от реалната си бедност, бащата отива наемник в Наполеоновата армия. Но войните никога на носят нищо добро на бедните хора: старият Андерсен се връща още по-разорен от преди. Малко след това се разболява психически, пари за лекар няма и обущарят умира на 35 години. 30 години по-късно вече прочутият писател Андерсен ще опише смъртта на баща си в приказката "Храбрият оловен войник“: "…оловният войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице.“

Всяко зло за добро – дори и в Дания. 14-годишният Ханс-Кристиан оставя провинцията зад гърба си и се премества в столицата. Желанието му е да стане певец, танцьор, артист. Как изглежда началото му, е описал в приказката "Грозното пате“ – трудно е, всички странят от него, защото е друг, различен, грозен. Но накрая идва изводът: "Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце. Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които беше преживял. Благодарение на тях той можеше да оцени още по-добре своето сегашно щастие и всичкото великолепие, което го обкръжаваше.“

Опитите на Андерсен да пробие като певец се провалят. Гласът му е добър, но след като започва да мутира, губи мястото си в Кралския театър. Съдбата обаче го среща с висшия държавен служител Йонас Колин, който става негов покровител и едва ли не втори баща. Колин плаща обучението на Ханс Кристиан, който по това време вече е започнал да пише. До 1835 г. името му е в устата на почти всички хора от тогавашния образован елит. Андерсен е автор на стихотворения, театрални пиеси, два романа и приказки за деца, които той предпочита да чете пред възрастни. Но сънародниците му сякаш не са склонни веднага да го приемат, определят приказките му като "вредни за децата“. Години по-късно, когато славата му вече се носи по света, датчаните се съгласяват да го обявяват за свой автор и да се прикачат към популярността му.

"Йоханес си мислеше колко ли хубави неща ще види в големия, прекрасен свят и продължаваше да върви, нататък и все нататък, толкова надалеч, колкото никога досега не беше отивал; не познаваше нито градове, през които минаваше, нито хората, които срещаше. Сега вече беше в чужбина.“ ("Спътникът“) 

На 25 години Андерсен решава да тръгне по широкия свят. Нищо не го задържа в родината му. "Станал съм прекалено голям слабак – пише той на свой приятел – и на всичкото отгоре прекалено сантиментален; това не е добре, струва ми се, че най-доброто спасение е да пътешествам.“ Речено – сторено. Андерсен предприема дълго пътуване из Германия. Това е началото на период от живота му, в който предимно ще пътува и ще отразява впечатленията си в пътеписи. Финансово е осигурен от субсидия от датския крал (нещо като писателските стипендии днес). Андерсен посещава Англия, Италия, Франция и Турция. Пътува и по река Дунав и описва българския и румънския бряг.

Но въпреки на пръв поглед бурния живот, който води, въпреки многото контакти с най-различни хора от близки и далечни страни Андерсен остава сам. Дори самотен. "Тя знаеше, че вижда за последен пък принца, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ за последен път тя дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има“ – пише Андерсен в "Малката русалка“. Думи, които са насочени към него, които рисуват състояние, в което много често той сам изпада: на човек, лишен от споделена любов. Причините са различни. Съвременниците му го описват като учтив и мил, но в същото време измъчван от суета, болезнено амбициозен, потънал в страховете от възможен провал, в крайна сметка гений, с когото не е никак приятно да общуваш по-дълго време. Неизяснен остава въпросът с отношението му към любовта и секса. Той се чувства еднакво привлечен от жени и мъже и в същото време се оказва еднакво отблъснат и от двата пола. На щенията му не отговарят нито синът на неговия покровител Колин, нито една оперна певица, в която, казват, бил влюбен. Според биографа му Йенс Андерсен писателят е останал девствен до края на живота си. Причината за това биографът вижда в дълбоката религиозност на автора на приказки, който се боял, че сексът би го изхвърлил от рая на невинността и би му отнел удоволствието от творчеството. Всичко това са, разбира се, непотвърдени теории, биографичен факт е, че през целия си живот Андерсен така и не завързва по-дълготрайна връзка и живее в самота.

През пролетта на 1872 г. един ден пада от леглото си и се удря силно. Малко след това се проявяват симптомите на рак на черния дроб. Писателят умира на 4 август 1875 г. Оставя на всички деца по света и техните родители 160 приказки, които днес са преведени едва ли не на всеки език.

Животът-приказка на Андерсен има щастлив край. И за него, и за отделния читател, който, надяваме се, след всяко прочитане на една андерсенова приказка става със съвсем мъниииичко, ако не по-добър, то поне по-щастлив. Поне пред Коледа.

"Той сам не знаеше какво да прави; беше много щастлив, ала не можеше да се гордее, защото доброто сърце не познава гордостта. Той си мислеше как го гонеха и му се присмиваха, а сега всички го наричат най-прекрасната от всички прекрасни птици. Дори бъзовият храст свеждаше клоните си право към него, а слънцето светеше тъй топло и приятно! Тогава той размаха криле, изпъна стройната си шия и извика, замаян от радост: "Да, такова щастие не съм сънувал, когато бях още грозно патенце!“ ("Грозното пате“) 

Прочетете повече и за Орсън Уейлс.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт