Хората, променили света: Ханс Кристиан Андерсен

Авторите на АртАкция представят вдъхновяващи личности, променили света по един или друг начин. Вярваме, че за добрите примери трябва да се говори и важните истории трябва да се разказват. Днес Жанина Драгостинова ни припомня историята на най-добрия разказвач.

Не знам дали статистиката обхваща такива явления, но съм сигурна, че поне всяко четвърто момиченце в света има период, в който свито в завивките, заровило глава във възглавницата, готово всеки момент да я намокри със сълзите си, моли майка си да му прочете онази приказка, в която Малката русалка вижда как над принца се навежда младата му жена и го целува по челото, а той шепне името й. И после как русалката, за чиято любов принцът изобщо не подозира, решава да умре, но да спаси любимия си, затова захвърля ножа и, приела смъртта, се понася в царството на въздушните духове… И майката започва да чете… за 365 пъти тази година… и самата тя подсмърча, вдигнала книжката, за да скрие от детето зачервените си очи.

Едва ли Ханс Кристиан Андерсен е могъл да промени човечеството към по-добро. Сигурно е обаче, че е накарал всеки отделен човек, прочел или слушал дори само веднъж някоя негова приказка да отпусне сърцето си и да си поплаче поради съчувствие към някого друг, от самосъжаление или от копнеж по великата любов. Все едно поради какво, важното е, че това са сълзи в миг на възвишение на духа.

"Животът ми е прекрасна приказка, така богат и щастлив“ – пише Андерсен в биографията си. Действително в едно отношение животът му има приказен характер, а именно социалното израстване: бедният обущарски син от затънтената датска провинция се сдобива с възможността да обикаля из целия свят и да влезе в лигата на най-прочутите и тачени хора за времето си.

"И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара. Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…“ ("Малката кибритопродавачка“)

Ханс Кристиан познава отлично живота на Малката кибритопродавачка, защото това е неговият живот. Баща му е обущар, а майка му болна от алкохолизъм перачка, която умира в дом за бедни. Роденото на 2 април 1805 г. в Одензее момче след това попада в ръцете на леля си, която пък е собственичка на бордей – все обстоятелства, които му разкриват тайните ъгълчета на социалното дъно. Описания на тази среда под една или друга форма ще се появяват в почти всичките му творби. Но освен като обект на изследване мизерията, гладът и болестите, които пораждат съжаление към страдалците, се превръщат и в стимул за младия Ханс Кристиан. Той иска на всяка цена да се измъкне от този свят. Със собствени сили. Научава се да чете и книгите на първо време представляват за него остров на утехата. Макар и малък град, Одензее разполага с театър, където момчето прекарва часове наред. След което сам съчинява пиеси, които разиграва с помощта на татко си. Баща му, който явно не е щастлив от положението си на прост обущар, поощрява сина си в театралните му начинания, участва в измислянето на приказките, строи със свои материали кукления театър на момчето.

За да се измъкне обаче от реалната си бедност, бащата отива наемник в Наполеоновата армия. Но войните никога на носят нищо добро на бедните хора: старият Андерсен се връща още по-разорен от преди. Малко след това се разболява психически, пари за лекар няма и обущарят умира на 35 години. 30 години по-късно вече прочутият писател Андерсен ще опише смъртта на баща си в приказката "Храбрият оловен войник“: "…оловният войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице.“

Всяко зло за добро – дори и в Дания. 14-годишният Ханс-Кристиан оставя провинцията зад гърба си и се премества в столицата. Желанието му е да стане певец, танцьор, артист. Как изглежда началото му, е описал в приказката "Грозното пате“ – трудно е, всички странят от него, защото е друг, различен, грозен. Но накрая идва изводът: "Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце. Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които беше преживял. Благодарение на тях той можеше да оцени още по-добре своето сегашно щастие и всичкото великолепие, което го обкръжаваше.“

Опитите на Андерсен да пробие като певец се провалят. Гласът му е добър, но след като започва да мутира, губи мястото си в Кралския театър. Съдбата обаче го среща с висшия държавен служител Йонас Колин, който става негов покровител и едва ли не втори баща. Колин плаща обучението на Ханс Кристиан, който по това време вече е започнал да пише. До 1835 г. името му е в устата на почти всички хора от тогавашния образован елит. Андерсен е автор на стихотворения, театрални пиеси, два романа и приказки за деца, които той предпочита да чете пред възрастни. Но сънародниците му сякаш не са склонни веднага да го приемат, определят приказките му като "вредни за децата“. Години по-късно, когато славата му вече се носи по света, датчаните се съгласяват да го обявяват за свой автор и да се прикачат към популярността му.

"Йоханес си мислеше колко ли хубави неща ще види в големия, прекрасен свят и продължаваше да върви, нататък и все нататък, толкова надалеч, колкото никога досега не беше отивал; не познаваше нито градове, през които минаваше, нито хората, които срещаше. Сега вече беше в чужбина.“ ("Спътникът“) 

На 25 години Андерсен решава да тръгне по широкия свят. Нищо не го задържа в родината му. "Станал съм прекалено голям слабак – пише той на свой приятел – и на всичкото отгоре прекалено сантиментален; това не е добре, струва ми се, че най-доброто спасение е да пътешествам.“ Речено – сторено. Андерсен предприема дълго пътуване из Германия. Това е началото на период от живота му, в който предимно ще пътува и ще отразява впечатленията си в пътеписи. Финансово е осигурен от субсидия от датския крал (нещо като писателските стипендии днес). Андерсен посещава Англия, Италия, Франция и Турция. Пътува и по река Дунав и описва българския и румънския бряг.

Но въпреки на пръв поглед бурния живот, който води, въпреки многото контакти с най-различни хора от близки и далечни страни Андерсен остава сам. Дори самотен. "Тя знаеше, че вижда за последен пък принца, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ за последен път тя дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има“ – пише Андерсен в "Малката русалка“. Думи, които са насочени към него, които рисуват състояние, в което много често той сам изпада: на човек, лишен от споделена любов. Причините са различни. Съвременниците му го описват като учтив и мил, но в същото време измъчван от суета, болезнено амбициозен, потънал в страховете от възможен провал, в крайна сметка гений, с когото не е никак приятно да общуваш по-дълго време. Неизяснен остава въпросът с отношението му към любовта и секса. Той се чувства еднакво привлечен от жени и мъже и в същото време се оказва еднакво отблъснат и от двата пола. На щенията му не отговарят нито синът на неговия покровител Колин, нито една оперна певица, в която, казват, бил влюбен. Според биографа му Йенс Андерсен писателят е останал девствен до края на живота си. Причината за това биографът вижда в дълбоката религиозност на автора на приказки, който се боял, че сексът би го изхвърлил от рая на невинността и би му отнел удоволствието от творчеството. Всичко това са, разбира се, непотвърдени теории, биографичен факт е, че през целия си живот Андерсен така и не завързва по-дълготрайна връзка и живее в самота.

През пролетта на 1872 г. един ден пада от леглото си и се удря силно. Малко след това се проявяват симптомите на рак на черния дроб. Писателят умира на 4 август 1875 г. Оставя на всички деца по света и техните родители 160 приказки, които днес са преведени едва ли не на всеки език.

Животът-приказка на Андерсен има щастлив край. И за него, и за отделния читател, който, надяваме се, след всяко прочитане на една андерсенова приказка става със съвсем мъниииичко, ако не по-добър, то поне по-щастлив. Поне пред Коледа.

"Той сам не знаеше какво да прави; беше много щастлив, ала не можеше да се гордее, защото доброто сърце не познава гордостта. Той си мислеше как го гонеха и му се присмиваха, а сега всички го наричат най-прекрасната от всички прекрасни птици. Дори бъзовият храст свеждаше клоните си право към него, а слънцето светеше тъй топло и приятно! Тогава той размаха криле, изпъна стройната си шия и извика, замаян от радост: "Да, такова щастие не съм сънувал, когато бях още грозно патенце!“ ("Грозното пате“) 

Прочетете повече и за Орсън Уейлс.

Хората променили света: Алфред Хичкок