Филм за небуквалната смърт на красотата

“Ще се видим там горе” – една от най-блестящите екранизации през последните няколко години.

“Ще се видим там горе” е филм, за който ще се говори дълго. Екранната адаптация по едноименния роман на Пиер Льометр носи на създателите си 5 статуетки Сезар, както и специалната награда на кино-литературния фестивал Синелибри.

Идеята големият френски писател и носител на Гонкур да бъде пресъздаден на голям екран, звучи абсурдна и почти неосъществима. В една толкова многопластова, сложна и брилянтно написана история има купища “уловки”, които биха спънали произведението по пътя му от белия лист до големия екран. След “Ще се видим там горе” обаче всички трябва да се изправим на крака, да аплодираме шумно режисьора Албер Дюпонтел и да се поклоним до земята. Защото съвременното европейско (и не само) кино все по-рядко сякаш произвежда филми, които са почти непоносимо красиви и редом с това безкрайно магнетични и смислени. Дюпонтел ще ни накара поне за малко да забравим за фините прахови частици там долу и да се извисим до горе. Онова горе, в което екранният език говори с изяществото си, грозотата се крие зад пищни маски, а чувството за хумор е сигурна патерица за черните тъги. Вероятно мнозина се чудят кое е специалното в тази история и защо филмът и книгата не са за изпускане. Е...ето портите на какъв свят ни отваря перото на Льометр и кинематографията на Дюпонтел.

Непосредствено след последните унищожителни мигове от Първата световна война художникът Едуар (Перес Бискаяр) и счетоводителят Албер (самият Албер Дюпонтел) за няколко фатални секунди успяват да се сбогуват с всичките си илюзии за каквото и да е нормално бъдеще. Войната обезобразява лицето на Едуар и почти отнема способността му да говори. Красивият глас се превръща в гротескови стържещи звучи, под изящните сини очи зейва кървава и отблъскваща празнина, която успява бавно да удуши и последните надежди за живот. Двамата трябва да си въобразят нов живот. Да съградят едно ново “сега”. Успяват да убият Едуар на документи и се скриват в причудлива къща, в която художника започва да изобретява фантастични маски, с които да заличи деформираната си челюст. От поредния ранен войник той се превръща в екстравагантен артист. И бавно започва да извайва изящество наоколо - в лъжите, в измамите, в себе си, в изкуството. Образът е сложен, многопластов и особен за превъплъщаване. Актьорът Перес Бискаяр обаче прави забележителна игра с очите си. Две сини вселени, за които ще говорим много дълго.  С привидна лекота успява да ни накара да повярваме във всичко, случващо се с Едуар. А какво точно е то?

Да умреш, но не буквално, е най-страшното умиране. Да мъкнеш осакатената си душа на гръб и да криеш обезобразеното си лице от света е най-тежкия затвор, който познаваме. С тази половин смърт си отива всичко красиво, изящно и елегантно. Животът след войната е своеобразна епитафия на самия живот. В романа си Льометр вади на повърхността нежното и грубото, стаено в нас. Поставя ги в една прегръдка и те започват да се носят в своя танц. А изяществото в режисурата на Дюпонтел идва тогава, когато след като е убил небуквално красотата, превръща абсолютно всеки кадър в удоволствие за окото. Все пак една от наградите Сезар е именно за костюми. И когато красотата потъне в раните си и започне да се разяжда от болката си, тогава остава единствено това да сложим изящната маска на преструвката и да потърсим светлината. Докато лъжата не се превърне в истина и красотата не се възроди отново.

“Ще се видим там горе” е една от най-блестящите екранизации, която киното в последните няколко години е виждало. Понякога е от изключителна важност да се събираме вътре в себе си и да се изправяме срещу страшното и грозното. Комуникацията с личните ни тъги винаги ще бъде фундаментална, защото те са сянката, която живее вътре в нас. И само и единствено когато се изправим срещу нея, можем да я приемем. Льометр ни говори за изборите в живота, спасението и силата на човешкия дух.

Когато историята вижда бял свят, критиката възкликва:

"Най-добрият роман на годината. Роман, който дълго ще помните.”

Ние можем безспорно да се съгласим и да допълним, че “Ще се видим там горе” е най-добрият филм на годината. Филм, който дълго ще помните.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт