Как да оцелеем в Космоса на самотата?

Мураками с точните отговори. Този път благодарение на "Спутник, моя любов".

Самотата е упражнение, на което трябва да се учим. Усещане на празнота, което трябва да обичаме и с което е хубаво да знаем как да комуникираме. Романите на японския писател Харуки Мураками галят всичко празно в нас и носят усещане за спокойствие. Родени сме сами и ще умрем сами. И в това няма нищо страшно. Дори е поетично и има силата да стопля душата. Днес потъваме в Космоса на “Спутник, моя любов” и се учим как да бъдем тъжни по правилния начин. А Харуки Мураками ни припомня няколко важни урока.

Нищо не бе в състояние да помрачи вярата ѝ в литературата.

Ако има нещо, в което винаги трябва да вярваме, то това е литературата. И макар  понякога животът да сивее и да изглежда непреодолимо дълъг, то нежността на поезията и прегръдката на прозата винаги ще бъдат там. За утеха. Съвет или просто за горчивата истина, срещу която трябва да се изправим и след това да преживеем.

Но, разбира се, Земята не се върти около Слънцето просто за да могат хората на всяка цена да си изкарват добре на нея.

Кога и кой ни е обещал да бъдем винаги ведри, щастливи и леки? Точно така. Никога никой. Истината е, че понякога оковите на нещастието се заплитат около глезените и ни пречат да вървим. Тревогата впива ноктите си в раменете ни и не позволява стойката ни да бъде лека и изправена. Но всичко минава и изчезва в бездната на вечността. Най-накрая ще бъдем добре. Нали?

Добро или лошо, умело или несръчно - не е важно. Важното е да си внимателен. Да си спокоен, да бъдеш бдителен за всичко, което те обкръжава.

Бързината, с която живеем и капаните на бурното ежедневие непрестанно ни карат да неглижираме и омаловажаваме всичко наоколо. Бързо консумираме връзките си и бягаме, когато започне да става трудно. Гледаме кратко кино и четем булевардни романи в метрото, докато всъщност можем да отделяме време и да се грижим с внимание за себе си и времето си. 

Стига ми просто да седя тук в кафенето, да душа като куче миризмите на града, да се вслушвам в гласовете и звуците и да гледам лицата на минувачите.

Мураками успява да пише картинно и безспорно романите му имат атмосфера. Задимени кафенета, черни коси, тъжни огромни очи и много, много въпроси. Дребното умение да наблюдаваме наоколо превръща в поезия и издига почти в култ малките мигове на съзерцание. 

Гледката бе толкова впечатляваща, че ми се прииска да я изрежа с ножици и да я закрепя с карфица на стената на паметта си.

Не е ли добра идея винаги да носим ножици в себе си, за да можем да изрязваме изящните гледки и да ги закрепяме на стената на паметта си? И така сами да сътворяваме своя визуална поетична компилация от красивото, което се случва на фона на сивото? Защото колкото и да боли понякога, колкото и да е непрогледно, то понякога се появяват цветове и смисли. И те ни карат да копнеем да живеем.

Просто трябва да сънуваме. Непрекъснато. Да влезем в света на сънищата и никога вече да не се връщаме. Да живеем там до края на живота си.

Защото реалността невинаги е най-доброто място, на което можем да се намираме. Удобно би било да се преструваме, че сме част от нея и да се маскираме като един от многото - онези, които крачат смело по улиците и се борят с рутината. Но вътрешно, в малката вселена, стаена между двете ни уши, можем да бягаме там, където сме по-щастливи.

Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания.

И от това боли. “Спутник, моя любов” е поклон към самотите и прегръдка към разминаванията ни. Металните ни души дрънчат оглушително, когато сами се опитват да прекосят Космоса. И там, в целия безкрай, срещат други лутащи се. Докосват ръцете си за малко. Поглеждат се. Пораждат копнеж едни в други и след това всеки продължава със своята тиха безлюбовна обиколка на Космоса. И в това също няма нищо страшно. Дали?

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт