Първа среща с Бергман

Цветомир Цанков за филма "Персона" и първото съприкосновение с Бергман.

Ингмар Бергман е един от филмовите автори, които могат буквално да те сграбчат за врата и да те влюбят в киноизкуството. Това се случи с мен преди двадесет години, когато влязох в салона на Филмотечно кино “Одеон”, за да гледам творбата с наистина странното тогава за мен заглавие “Персона”. Признавам си, че познанията ми за киното по онова време не бяха много задълбочени, но се оказа, че се натъкнах на една от творбите, с които за час и двадесет минути екранно време бях подложен на буквална “шокова терапия”, и то с положителен ефект. Заедно с “Ана и вълците” /1972/ на Карлос Саура и “Полет над кукувиче гнездо” /1975/ на Милош Форман считам Бергмановата “Персона” /1966/ за един от първите си уроци по кино – лично пожелан и преживян с възможно най-разтърсващия  катарзис, който като че ли днес, на почти 42 години, вече ми е невъзможно да изпитам от гледането на каквато и да било друга филмова творба...

Начало!

Тъмнина. 

Светлините на камерата се задействат и лентата започва да набира скорост. 

Виждаме отрязък от кратка детска анимация, която хем е с обърнат надолу образ, хем често “застива” в стоп-кадър. 

Съзираме откъс от фарс, който Бергман е използвал още през 1949 година във филма си “Затворът”. 

Стъписваме се от кървава длан, върху която някой забива гвоздей. Пръстите потреперват от нетърпимата болка.

Попадаме в морга, където лежи Йорген Линдстрьом – един пораснал малчуган, който три години по-рано вече е играл в друга знакова Бергманова лента - “Мълчанието”. Момчето се събужда, повдига се от носилката, взема книга в ръка, ляга по корем, зачита се за секунди и вглеждайки се в нас, втренчва поглед. Камерата вече е зад гърба му, а той се озовава изправен пред голям екран, на който започват последователно да се появяват два разфокусирани женски образа. Йорген протяга дясната си ръка, като че ли за да помилва тези лица, но те се изплъзват ли, изплъзват... 

Сестра Алма и Елизабет Фоглер... Биби Андершон и Лив Улман... Неповторимостта на тяхното екранно партньорство в “Персона” е христоматийна. Обикновеността и великодушието на Алма /от лат. -”добра”, “мила”/ и мълчаливата лудост на блокиралата на сцената, докато играе Медея, актриса Елизабет Фоглер са проекция на болезненото раздвояване на личността, на което кой ли не е жертва. Доброто и злото съжителстват в нас така, както реалността и илюзиите, житейските ни страхове и кошмарните ни сънища.

 

Историци и теоретици на киното определят “Персона” като психодрама с елементи на хорър, базирана на юнгианската теория за “персоната” /”маската”/. Но Бергмановата творба е нещо повече, защото борави с неудобни за времето си /а и за нашето съвремие/ теми като лудостта, еднополовия секс, изневярата... Като един от маститите кино автори в продължение на половин век Бергман постоянно разработва тези теми, но смея да твърдя, че те намират най-солидната си реализация в творчеството му от 60-те години и особено в “Персона”. Струва си да отбележа, че друга, при това фундаментална, тема във филмите на скандинавеца е религията с нейното предимно болезнено отражение в съзнанието на хората, но точно в "Персона" тя не присъства...  

Много се е изписало за образния свят във филмите на скандинавеца - особено за женските персонажи, към които той има особен афинитет. В случая със сестра Алма и Елизабет Фоглер се натъкваме на образи-символи, чийто “диалог” е решен абсолютно експериментално. На многословието на Алма се противопоставя липсата на слово у Елизабет. Мълчанието във филмите на Бергман е “запазена марка”, а по-горе споменах и едноименния му филм от 1963 година, в центъра на чието действие са две сестри, които също могат да се приемат като единен персонаж с раздвоена личност. Шизофренните състояния, кореспондиращи с екзистенциалните мотиви в “авторското” кино от 60-те, са благоприятна почва за творчеството на много кинематографисти от онова време. Обаче за разлика от другите творци Бергман често е склонен да отразява подобни състояния крайно натуралистично, без какъвто и да било компромис към прага на зрителската търпимост. В "Персона” въпросният натурализъм не е толкова силен, но в някои от филмите на Бергман /"Шепот и викове", "Есенна соната", "Фани и Александър"/ героините нерядко се самонараняват, крещят истерично или биват парализирани от афективните си разстройства  Да не говорим, че могат да стигнат и до лечение с не толкова популярни терапии като “Първичния вик” на д-р Артър Джанов /например  героинята на Лив Улман в “Лице срещу лице” -  филм, заснет десетина години след “Персона”/.  

Тук е мястото да спомена, че мощната психологическа нишка при Бергман е трайно наследена от скандинавската драматургия /Ибсен, Стриндберг/, но на екрана тя не е такава, каквато може да ни я представи театъра. В този смисъл е редно да отбележа работата на режисьора с актьорите, но и с оператора Свен Нюквист, на когото дължим любимите на всички ни Бергманови “едри планове”. Именно лицата на играещите пред нас актьори - и то много повече от всяка друга част на тялото - дават най-пълноценната и нужна за зрителя информация, необходима за вникването в психофизическото състояние на персонажите. Вдъхновен от едрите планове на Биби Андершон и Лив Улман, експериментът със съединяването на лявата и дясната половина от лицата на двете актриси, е находка, увековечила образите на сестра Алма и Елизабет Фоглер в съзнанията на поколения зрители. 

В "Персона” Бергман не подминава и актуалните проблеми на онази епоха – страховете от атомната бомба, кадрите на самозапалилите в знак на протест срещу Виетнамската война будисти. Рови и по-назад във времето чрез още един мощен детайл – снимката на група жени и деца от еврейски произход, прогонени от Варшавското гето през 1943. В тази фотография погледът на момчето с вдигнатите ръце и до ден днешен буди емоции. Образът на еврейското дете  кореспондира с този на малчугана във въведението на филма, за когото в хода на монолога на сестра Алма разбираме, че всъщност е нежеланото дете на Елизабет Фоглер. А друго едно нежелание – това на Елизабет да познае собствения си съпруг /Гунар Бьорнстранд/ е експликация на още една обхващаща цялостното творчество на шведския режисьор тема – безвъзвратното разпадане на семейната институция.

В микрокосмоса на любимия Бергманов остров Форьо раздвоените персонажи не могат да избягат от световните катаклизми, но най-вече от собствените си терзания. Потънали са в своето мълчание, а това дефинира не само  невъзможността им да диалогизират, но и общото настроение на звуковата палитра в "Персона". Кошмарът от дисонантната музика на Ларс Йохан Верле, разчитаща на продължително звучащи малки и големи секунди и на шокиращи акценти от ударните инструменти, прелива в неизменни радиошумове и телевизионни репортажи, които допълнително подсилват шизофренното усещане за изолацията на Алма и Елизабет на острова. Само в една сцена в началото на филма, заснета в болницата, през един стар радиоапарат зазвучава Адажио от ми-мажорният цигулков концерт на Йохан Себастиян Бах. За малко повече от минута  усещаме покой от ерата на Барока, изпитваме надежда за спасение. Уви – надеждата е кратка...

С умиление отбелязвам "Персона" като моето първо житейско съприкосновение с голямото творчество на Ингмар Бергман и искрено вярвам, че за кандидат-синефилите от днешното младо поколение е удачен варианта да изгледат този филм, за да почувстват истински голямото кино и да прегърнат истински голямото изкуство със сетивата си и най-вече със сърцата си.  А за всеки друг запален киноман първо или повторно гледане на "Персона" също няма да е излишно! 

Дерзайте!

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт