Беноа Жако – режисьорът, който обича жените

„Да имаш камера, да избереш момиче, което да те заслепи, и да го последваш – това е киното”.

Специалният гост на тазгодишния кино-литературен фестивал Cinelibri 2018 е френският режисьор Беноа Жако. И ако някога сте си мечтали да гледате филм в присъствието на създаделя му, тази есен е точният момент. Повече информация за дати и часове може да получите тук.

Беноа Жако е неизлечимо болен от кино – като изключим книгите и любовта, киното е единственият му порок. Познавач на глъбините на човешката душа, археолог на страстта и разобличител на фалшивото благоприличие, той е екстраординерен режисьор и сценарист, многократно отличаван за умението си да пренася литература на екрана:

Нещата, които най-много обичам в този свят, моите основания за живот са книгите и жените. А киното е съвършеният начин да ги събера на едно място.

Роден през 1947 г. в Париж, Жако има над 40 филма като режисьор и над 25 като сценарист. Преди да заснеме първата си лента, Музикантът убиец (1975), по мотиви от творчеството на Достоевски, е бил асистент на различни режисьори. Следват филми като "Крилете на гълъбицата” (по романа на Хенри Джеймс), "Училище за страсти” (номинация за "Златна палма” 1998), "Седмото небе”, "До скоро виждане” (номинация в категория "Особен поглед”, Кан 2004), "Недосегаемият”, "Адолф”, "Сад”, "Тоска”, "Три сърца” (номинации за "Луи Делюк”, "Люмиер” и "Златен лъв”). "Училище за страсти”, един от първите големите успехи на Жако, е адаптация по роман на Юкио Мишима. 

През годините е работил с мнозина класни актьори, в т.ч. славни киноактриси като Ана Карина, Бриджит Фосе и Доминик Санда. А също и с Изабел Аджани, Жан Сорел, Изабел Юпер, Даниел Отьой, Шарлот Генсбург, Жюдит Годреш… Автор е на множество документални и телевизионни филми като "Принцеса Мари” от 2003 г. например, с вечната Катрин Деньов. През есента на 2004 г. режисира "Вертер” на Жул Масне в Кралската опера "Ковънт Гардън” в Лондон. Следващата година го канят за член на журито на 58-мия международен филмов фестивал в Кан. Носител е на наградата "Рьоне Клер” (2012) за постижения в областта на филмовото изкуство - отличие, което го приобщава към блестяща компания от киномайстори като Аньес Варда, Клод Шаброл, Андре Тешине, Ален Корно и Роман Полански. През 2017 г.  по-наблюдателните от вас са го зърнали в символична роля във филма на Люк Бесон "Валериан и градът на хилядите планети”.

Страстта към жените е причина филмите му да гравитират около едни от най-големите френски актриси.  Най-често в началните стадии на тяхната кариера. С не една е имал връзка извън снимачната площадка. Следва дълга поредица от филми, която може да бъде разчетена като нескончаема медитация върху човешкото Желание. За Жако желанието е съзидание. Сърцето и душата на всеки творчески гений. 

Животът между жените и мъжете е непрекъсната буря. Въздухът между лицата им е по-наситен, по-враждебен, по-мълниеносен, отколкото между дърветата или камъните. Понякога, твърде рядко, в красиви случаи мълнията наистина пада, наистина убива. Това е любовта.

Когато изтънчен автор като Паскал Киняр срещне изтънчен режисьор като Беноа Жако, резултатът е "Вила Амалия” (2009).  А бурята във филма носи чертите на Изабел Юпер. Изневярата е хубав повод за равносметка и бягство от суетния живот, нали? Ан не ревнува и не се задоволява с трохите от една изчерпана връзка, а се отдалечава, за да се свърже със самата себе си.  Загърбва престижната професия на пианистка, дългогодишен партньор, роднини, общество…

Режисьорът е пестелив на откровения, разказва без патос и флиртове с любопитството на зрителя. Достатъчно красноречиви са детайли като неуютен дом, избледнели чувства, пасивност… Но не и чувство за обреченост. Впрочем спойката между романа и филма е тъкмо липсващото чувство на обреченост. Ан напуска затвора на ежедневието си доброволно, а после се появява Жорж, един неин приятел от детинство. Дали той ще й помогне да изглади разрошените си мисли? Крехка, но излъчваща решителност, героинята на Юпер търси физическо място, което да я умиротвори. Открива го в профила на вила Амалия. Именно там започва същинското пътуване, чиято крайна дестинация е учудващо непозната за Ан жена. Копродукция на Франция, Швейцария и Италия, "Вила Амалия” е с номинация за "Кристален глобус” от фестивала в Карлови Вари.

 Ако се съди по отличията, "Сбогом, кралице моя“  (2012) е сюблимният момент в кариерата на Жако. Пищна, същевременно зряла и деликатна творба, която се увенчава с 11 (единайсет!) номинации за "Сезар”, включително за най-добър филм, режисьор и адаптиран сценарий, и печели награда в 3 категории -  за най-добра кинематография, костюми, дизайн. Отнася и награда "Луи Делюк”, която се връчва всяка година от френските кинокритици на най-добрия филм на годината. Да не споменаваме номинациите за "Златна мечка”, "Кристален глобус”, "Люмиер”. Беноа Жако запечатва духа на времето – с невъобразимия въртоп от страсти, слухове, задкулисни игри, леност и разврат. С всички измерения на хаоса в двора на Мария-Антоанета Австрийска, малко преди екзекуцията. Еротизмът в отношенията е плод на свободно тълкование – режисьорът не се интересува от фактите, а от последиците. Осеян със символи и спазващ всеки тон на кодираното общуване, филмът виртуозно претворява едноименния роман на Шантал Тома, отличен с наградата "Фемина”. Историята разказва за рухването на монархията - онези съдбоносни дни от 1879 г., през които Версай надушва, но все още не вярва в настъпващата промяна. На фокус не е Луи ХVІ, а влиянието на жените. Кастингът за ролите на Мария-Антоанета (Даян Крюгер), придворната дама (Леа Сейду) и довереницата на кралицата (Виржини Ледойен) е забележителен. Но не заради всяка от тях поотделно, а заради начина, по който тяхното магнитизиращо партньорство, подпомогнато от атрактивния мизансцен, изгражда цялостното внушение на филма.

 

Ако сте харесали римейка на "Дневникът на една камериерка” (2015), показан миналата година на CineLibri, то е заради почерка на Жако. А също и заради искрящото пълноводие на романа на Октав Мирбо, което струи през екрана, макар филмът, по обясними причини, да не е в състояние да го побере:

Слугата не е нормално обществено създание. Той е нещо разнородно, сглобено от части и парчета, които не пасват заедно, които не можеш да наложиш едно върху друго... И по-лошо дори: той е чудовищен човешки хибрид. Не е вече към народа, от който произлиза; не е и към буржоазията, макар да живее с нея и да се стреми към нея. Отказвайки се от народа, той е загубил неговата щедра кръв и наивната му сила. А буржоазията го е заразила със срамните си пороци, без да му достави средства да ги задоволи.

И книгата, и филмът са лишени от лицемерие – откровенията са примесени с печал, която е трагикомична… А дневникът на камериерката е шокиращ. Не е чудно, че романът е обект на поредица от екранни адаптации – от първата екранизация на Жан Реноар (1946), през филма на Луис Бунюел (1964) с Жана Моро и Мишел Пиколи, до версията на Жако с Леа Сейду в ролята на Селестин. (Казахме ли, че Жако отново е номиниран за "Златна мечка”?) Едва на десет, героинята вече не е целомъдрена, две години по-късно някакъв отблъскващ тип я посвещава в тайнството на плътските връзки. Изнасилена?... Само донякъде. Порасналата Селестин е сластолюбива и суетна, безочливо сменя работни места. Честичко се възползва от "слабите ангели” на господарите си, симулирайки накърнена свенливост. Предпочита парижкия лукс, но своенравието й я забутва в Нормандия. Пък и "колко от нас успяват да си уредят живота, сиреч да се оженят за свястно момче или да пипнат някой дъртак? Всички останали тънат в несгоди, понесени от бясната вихрушка на нищетата...” Едно е ясно - в градината на човешкото сърце, редом с гибелните цветя на покварата, растат и белите лилии на любовта. Но човек е така устроен, че даже когато душата му се дави в мъка, страхът взема връх. Презряната предпазливост и грубите сметки също.

Френско-белгийската продукция "Ева” (2018) е екранизация по романа на Джеймс Хадли Чейс и носи на Беноа Жако трета номинация за "Златна мечка”. 

Младият жиголо Бертран открадва ръкопис от умиращ клиент. Година по-късно се събужда като драматург и се пренася в луксозен парижки апартамент. Единственият проблем е, че всички са в очакване на следващата му творба. Появявайки се на репетиция на "своята” първа, хитова пиеса, която сега обикаля провинцията, измамникът среща Ева, елитно момиче на повикване, което ще обсеби и съсипе живота му.

Преди да започна своя разказ за историята на моята връзка с Ева, първо трябва да ви кажа колкото е възможно по-накратко нещо за себе си и за събитията, които доведоха до първата ни среща. Ако не беше се случила тази необикновена промяна в живота ми по времето, когато се бях примирил с посредствената кариера на чиновник-експедитор, нямаше да срещна Ева и следователно нямаше да изживея събитията, които в края на краищата ме опропастиха.

Джеймс Хадли Чейс е фурия в детективската интрига, крал на неочакваните сюжетни завои, вещ познавач на човешката психика (и на методите на полицията). Но една история никога не свършва. Хвърляте камък в някое езеро и след секунди той изчезва. Само че вашето действие се отразява върху повърхността на езерото и кръгове от малки вълнички започват да се образуват на мястото, където камъкът е паднал във водата… По "Ева” Джоузеф Лоузи прави филм през 1962 г. с непроницаемата Жана Моро. Половин век по-късно вълничките стигат до визията на Жако.

Неговата адаптация е издържана в най-добрите традиции на европейското кино. Нещо повече – във всеки момент заплашва да ги счупи. Опушената атмосфера пасва като ръкавица на усещането за безсмислие, просмуква екрана през очите на актьорите. А те, с всичката възможна апатия, утаена в тях, крещят, че нищо не е в състояние да задуши отчаянието. Драматизмът е така балансиран, че е трудно да се каже кое е по-страшно - творческата или емоционалната злоупотреба. Измамата или опитът да измамиш себе си. Каква ирония, че героинята на Изабел Юпер носи библейското име Ева! Да, съвсем правилно констатирахте, че Юпер е сред любимите актриси на Беноа Жако. А тук й партнира нахално талантливият Гаспар Юлиел, който неотдавна се сдоби със "Сезар” за ролята си в "Това е само краят на света”.

"Да имаш камера, да избереш момиче, което да те заслепи, и да го последваш – това е киното”, казва Беноа Жако.

Той застава зад камерата и започва да се любува на своите актриси, да ги преследва така, както момчетата шпионират девойки по улиците. Признава, че след повече от четири десетилетия жените остават загадка за него: "Не съм сигурен, че днес разбирам по-добре противоположния пол. Жените са като хоризонта – колкото повече се доближаваш до него, толкова повече той се отдалечава”.

Cinelibri

бюлетин

още авангарт