Йона Тукусер и живите рани на човечеството

Под фреските на Андреа Поцо в римската църква „Свети Игнатий Лойола“ картините на Йона Тукусер не са просто експонати, а истории, които настояват да бъдат чути. И ако някъде изкуството има право да бъде едновременно свидетелство и молитва, то е тук – в капела, където светлината не е сценография, а обещание, че мракът не е последната дума. 

От 2007 г. насам Йона води независима, упорита, дори архивистка работа по темата за трите Гладомора в Украйна, тогава част от СССР – събира документи, провежда интервюта със свидетели, и постепенно превръща тази дълга линия на изследване в гръбнак на живописта си. „От 18 години аз се занимавам с този проект“, казва тя, и в гласа ѝ се усеща умората на човек, който знае колко време отнема истината да излезе от архивите и да се върне обратно при живите – не като сух факт, а като емоционално преживяване. Когато последно се срещнахме с Йона в София, част от проекта „Глад“ беше показана в „подземието“ на Квадрат 500 – място с приглушена светлина, където се спускаш надолу, сякаш към пластове памет, които се крият някъде в несъзнаваното. Сега разликата е рязка и тя сама я назовава като контраст, който променя всичко: „В София беше подтиснато, тук има надежда.“ В Рим изложбата е в църква, в светло пространство, което е устроено така, че да издига погледа, а не да го затваря – и именно тази „възходяща“ архитектура позволява на посетителите да се движат постоянно по границата между страданието и изцелението.

Основата на изложбата е покаянието на Петър – серия от картини, разположени в кръг, и Надеждата – инсталация с едно зърно пшеница, символ на духа, който „оцелява и пониква дори след най-дълбоката тъмнина, за да даде плод в бъдещето“. В литургията на образите на художничката семето е духовната ос, около която се върти цялата експозиция от произведения. А овалната геометрия на параклиса на Непорочното Зачатие е поставена в служба на вътрешната му логика: от стените към центъра, от множеството към единството, от миналото към бъдещето, от покаянието към надеждата. Така изложбата се превръща във възможност за вътрешно поклонение: покаянието гледа към миналото, към тъмнината, която познаваме; надеждата се обръща към бъдещето, стремление на духа към светлината. Йона не се страхува да казва думата „покаяние“ в епоха, която предпочита да говори за травми, винаги чужди, и отговорности, които мистериозно не принадлежат на никого. „Триптиха за Петър е създаден специално за тази изложба и представлява кулминацията в проекта ѝ „Глад“. „Върнах се в Украйна и направих триптиха на Петър за капелата, за църквата, за тази изложба“. 

Творбите разказват историите на български мъченици на изкуствения глад в Украйна през 1946–1947 г., видени през очите на разкаялия се свидетел Петър. В младостта си той е бил „ястреб“ от комунистическата партия и участвал в насилственото отнемане на зърното от семействата по селата, което довело до масова смърт от глад. В зряла възраст, разтърсен от дълбока вътрешна трансформация, Петър се изправя пред тежестта на собствените си действия и изповядва страданията на своите съграждани. В покаянието си той се трансформира от „ястреб“ в „гълъб“, от носител на болка в свидетел на надеждата. Неговата изповед той поверява на Йона, която събира свидетелствата за глада в Украйна и ги преобразява във визуални изповеди, в които болката на историята се превръща във вик на молитва за милост и помирение. 

„Ястребът“ Петър ни разказва за недохранени трупове, струпани върху каруца, за жени, полудели от глад, за майки, жертващи едната си дъщеря, за да нахранят другата. „Гълъбът“ ни насочва към светлината.

Изучаването на картините и придружаващите ги свидетелства за много от посетителите представляват катарзисно преживяване. „Хората влизат, минават през изложбата, плачат“, казва Йона, но веднага добавя, че силните емоции не минават само през посетителите: „За мен като за творец също е много силно преживяване. Всеки ден всички тези истории преминават през сърцето ми отново и отново, и отново.“

Краят на последния параграф е ключов, защото изложбата не е еднократен жест, а ежедневна среща. Йона е там почти всеки ден и разказва, че отсъства единствено когато попада в болница, първият път от изтощение в критично състояние, вторият път след като бива нападната на изложбата, защищавайки „Книгата на мира“. За последния инцидент тя разказва: 

На 24 януари 2026 г… беше извършен брутален акт на агресия срещу „Книгата на мира“ – колективно съвременно произведение на изкуството, неразделна част от изложбата, в което хора на различни езици пишат своите размисли, молитви, страдания и надежди за край на войните. Произведението беше поставено в центъра на изложбата върху стол с надпис: „СПРЕТЕ ВОЙНАТА – ЗАПОЧНЕТЕ ДИАЛОГ“. Две жени разкъсаха книгата пред очите ми. Когато се опитах да я защитя, агресията се обърна срещу мен… В резултат на нападението получих физически наранявания и бях приета в спешното отделение със силни болки в корема. Подадох официална жалба в полицията. Тази агресия надхвърля личното физическо насилие. Това е атака срещу произведение на изкуството, атака срещу универсалните послания за мир и солидарност, изразени на множество езици от хора по целия свят. „Книгата на мира“ представлява колективен човешки стремеж: да се говори и слуша, вместо да се убива, да се пише и чете, вместо да се стреля 

Книгата, определяна от Йона като „жива рана на човечеството“, вече е на втория си том. Първата част вече е завършена, а втората, макар разкъсана, в момента бива довършена. Повечето реакции към проекта са изключително положителни, хората пишат, отговарят на посланията в книгата и благодарят на художничката за това, което прави. Йона планира да събере записите и да публикува книга с тях след изложбата. 

Изложбата е открита на 18 октомври и ще продължи до 21 февруари. „В 23:00 часа е пълна с туристи“, разказва Йона, и в това има нещо сюрреалистично: съвременни хора, които привечер влизат в барокова църква, за да видят картини за Гладомор от миналия век и война на три граници от тях. „Първите дни беше най-вълнуващ разговорът с около 20 туристи от Русия“, спомня си Йона, „казаха им, че сцените са от Газа”. Тя побързала да ги поправи: „Аз съм артистът и това са картини от Украйна.“ После тя прави разграничение, което звучи почти като диагноза: „Другите хора четат, вникват, искат да разберат защо тези картини са тук. Има много ядосани – как може подобно нещо да се показва в църква. Руснаците не спират да прочетат.“ Съвсем естествено е неочакваният сблъсък с тези истории да поражда различни емоционални реакции и изглежда Йона е готова да приеме всяка една от тях – освен безразличието. Една рускиня казала: „О, това е апокалипсис“, а Йона ѝ отговорила без заобикалки: „Ако това е лицето на апокалипсиса, то вие сте го причинили.“ 

Но изложбата не е само конфронтация. Понякога тя става място, където непознати хора оставят защитите си. „Има хора, които спират дълго, изчитат всичко, плачат“, казва Йона, и това „изчитат всичко“ сякаш е духовен акт – знак, че зрителят не е дошъл да „консумира“ образи, а да съпреживее истории. Тя разказва за човек от Бразилия, който започнал да плаче пред картината с майката, която сготвила едното си дете, за да нахрани другото: „Той е прокурор, сблъсква се с престъпления ежедневно… и съжаляваше майката.“ Изправени пред тези картини изведнъж се оказваме лишени от цинизъм. Заставаме пред тях с една проста, човешка реакция, която сякаш казва: има граници, които изненадват дори привикналите към насилие. Друг път реакцията е груба, дори комична от дистанция, но всъщност показва колко рисковано е да внесеш войната в зрителното поле на хора, които не са я преживели: „Имаше двама българи, двойки. Момчето възкликна: „какви са тези горени рамки, ужас.“ В подобни ситуации Йона обикновено превръща естетическото отвращение в етическо прозрение, като разказва по-подробно за материалите в изложбата: „Хората са много щастливи като разберат, че аз съм артистът… разказвам неща, които иначе няма да разберат – че рамките са от изгорели къщи от войната и това ги разтриса. Споделям им, че картините бяха изпратени на фронта и по тях бе стреляно.”

Светлината в нейните картини също не е „красив ефект“, а морален инструмент. Йона говори за това как иска светлината сякаш да влиза от самия храм в платното – като физическо усещане за благодат, което не отменя страданието, а го осветява, за да стане видимо и назовимо. „Бях решила, че при картината на Петър искам светлината сякаш да влиза от Рая на фреската на Андре Поццо в картината“, казва тя. При покаянието на Петър композицията се „обръща“, става „триъгълна – сякаш се разширява нагоре към небето“: жест, който подсказва, че покаянието е разширение на вътрешното пространство, възстановяване на вертикала между човека и смисъла. 

В най-личната част от разговора Йона разказва за детайл от триптиха, направен специално за тази изложба – катинар в ръцете на Петър. Историята ѝ звучи като сцена от роман, но тя я споделя като документ на собственото си тяло: „Руски дрон мина над къщата ми точно когато рисувах катинарът… И се връщам с треперещи ръце… рисувам този катинар и сякаш миналото и бъдещето се сливат в този катинар.“ После обяснява символа: „Катинарът е символ на неговото сърце и че той го е отключил…“ – отключване, което тя мисли едновременно като човешко решение и като духовна намеса. Такива истории са причината изложбата да не стои като „тема“, а като настояще: тя е правена не след войната, а вътре в нея; не след опасността, а с опасността над покрива.

И ако светлината е езикът на надеждата, зърното е нейният най-тих, но най-упорит аргумент. Йона разказва как е взела зърно от Украйна, засадила го „тук“ и то е пораснало „в един клас, само с едно зрънце“. „То започна да расте точно когато сложих картините“, казва тя, и после прави връзка с думите на Исус от Евангелието – че зърното трябва да „умре“, за да даде плод – но в нейното наблюдение се появява обрат: класът „не умира, не е изгнил, не се разпада… започва да прораства и се запазва“, и тя го вижда като история за възкресението, за трансформацията. „И показва надеждата – това е възкресението“, казва Йона, а после обобщава философията си по начин, който звучи едновременно просто и непосилно: „Старото и новото съвместно съществуват – духовна трансформация, която ни показва, че може да се мисли по нов, по-хуманен начин.“

В най-неочакваните моменти изложбата разкрива и друг тип истина – как войната се чете от различни възрасти. „Децата искат да си играят с червеното кълбо, дърпат куршума – за тях това е игра“, казва Йона. Към картините има QR кодове, които представляват текстове с цитати на събрани от нея свидетелства на оцелелите от глад етнически българи в Украйна. „Повече от 200 000 човека са посетили изложбата“, споделя Йона, и веднага минава към почти социологическо наблюдение за начина, по който хората общуват с произведенията: „За тези три месеца 7500 са сканирали QR кодовете към картините. Един от 30 човека ги сканира.“ Тя не го казва като недостатък, а като факт – знак, че дори когато текстовете са там, дори когато тя настоява „това е научно-художествен проект, фактите са важни“, повечето зрители избират краткия път. И въпреки това тя остава в позицията на човек, който не подценява публиката: изкуството може да бъде достъпно и без да бъде опростено, „аз правя изследване на реакциите на посетителите към картините и историите. Взаимодействие със зрителите. Всеки ден заснемам техните реакции към истинските истории, които картините разкриват.“ Видеата са публикувани в Инстаграм профила на художничката. 

Накрая Йона се връща към най-важното: какво се случва с човека, когато излезе от църквата. „Колкото и да е ужасно, повечето си тръгват с надежда в очите“, казва тя, и добавя нещо, което звучи като мечта, но и като отговорност: „…хората излизат от изложбата със светлината… и аз се радвам, че носят светлина с моя разказ… Те си тръгват малко по-добри.“ Думата „малко“ е точната мярка – не обещание за спасение, а за промяна в посоката. И може би именно това е разликата между подтискащата атмосфера, на която станахме свидетели в Квадрат 500 и светлия обем на римската църква: в първия случай се снишаваш, за да издържиш тежестта; във втория влизаш, за да видиш дали тежестта може да бъде вдигната – не чрез забрава, а чрез покаяние. 

Йона Тукусер Глад Покаяние Надежда мир война Петър Геометър изложба Рим