Омагьосващата градина на Иън Макюън

Поглед към любимото място на писателя, благодарение на The New York Times.

 

Преведе от английски

Ружа Мускурова

В хълмистата част на югозападна Англия писателят и неговата жена, писателката Аналена Макафий, обгръщат къщата си с неопитомена красота

Овцете са повече от хората в Нова Зеландия, а от векове това е било така и в Костуолдс, център на вълнената индустрия в Англия. Търговците от този край забогатели неимоверно и създали едни от най-великолепните имения на югозапад. Забележителните островърхи покриви на господарските къщи все още се извисяват над високите живи плетове, които очертават лъкатушещите пътища.

Костуолдс – име, което в централна Англия означава "хълмове, оградени с овце” – е провинциална област, известна със своите чудновати средновековни градове (сцена на действието в поредицата от филми "Хари Потър”), които се отличавали със своя протестантски неконформизъм, а сега, след затварянето на фабриките, с бедността. Именията са запазени и превърнати в игрални площадки за уикендите на богатите лондончани, но очарованието на пейзажа – пресъздадено от местния герой, поетът Лори Лий, в неговите мемоари от 1959 г. "Сайдер с Роузи” (книга, която е в списъците за четене в много британски училища) – се е изгубило благодарение на фермерството, ориентирано към обработка на земята.

Този край очаровал писателя Иън Макюън, голям поклонник на девствената природна красота и запален неин защитник – вече много пасбища и живи плетове са унищожени. Той и съпругата му, журналистиката и писателка Аналена Макефий, търсели къща в провинцията - процес, който продължавал вече осем години - разположена на място, заобиколено от девствена природа. "Докато пътувахме, открихме, че много от местата, свързани с историята на Англия, бяха реставрирани без милост и вкус, един процес, който ги бе лишил от тяхната магия.

Обещанието за къща от 16 век най-накрая ги примамва да отидат в Котсуолдс; интериорът на къщата обаче ги разочарова. Тръгвайки обратно към Лондон, Макюън свива по обещаващ тесен път, воден от случаен импулс; той и съпругата му, запалени туристи, винаги търсят нови пътеки. Почти веднага, вляво от тях, пред очите им се открива голяма сграда с три островърхи купола, чиито стени са изградени от местния варовик в меденожълт цвят, който великолепно се откроява и на смрачаване, и на ярка слънчева светлина. 

През дърветата успяват да зърнат огромните прозорци и стаите с високи тавани, а по лекия склон отвъд сградата се откриват пасбища и гори. "Едновременно възкликнахме: "Това е къщата”, казва Макюън. На следващия ден научават, че тя е готвена за продажба. 

Докато седят на дървената пейка зад къщата, която става тяхна през 2012 г., двамата говорят за своето умение да откриват случайно ценни находки. Прохладна вечер в началото на юни, пред очите ни се разкрива достойна за Търнър картина - прекрасен сноп лъчи се спира на малкото езеро пред нас. "Все още не можем да повярваме в това”, казва Макюън, "че живеем тук”.

Мястото притежава изгубената на повечето места пасторална красота - лайтмотив от най-добре продавания роман на автора, "Изкупление”. Огромните облаците се легнали ниско и се движат бавно над покривалото от пасбища, които се простират до хоризонта; небето се променя толкова бързо, колкото и времето, което преминава от буря към слънце, докато поемеш дъх. Когато са тук, двамата работят върху своите светове от думи (Макюън пише тук последните си два романа, а Макафий – своята най-нова книга), но също така отделят много време, за да превърнат традиционните пасбища в една споделена фантазия.

Когато пристигат тук, езерото, например, било грамадна тинеста локва. Макюън забелязва, че в имението има четири подземни извора, водата от които може да бъде пренасочена, за да образува по-голям воден басейн, в който би могъл да плаваш с лодка. Този процес създава "голяма тинеста яма през по-добрата част от годината”, казва той. "Най-хубавата последица от появата на езерото обаче е заселването му с живи същества, като патици, тритони и жаби”. Премахването на водораслите изисква експерименти с всякакви естествени унищожители – тръстики и треви, които да окисляват водата. До този момент този процес измества водораслите с една бъркотия от морски растения. Макюън въздъхва, "Просто приех съществуването на тази подводна градина”.

Макюън и Макафий са женени от 20 години. Срещат се през 1994 г., когато Макафий, тогава журналистка във "Файнешъл таймс”, го интервюира по повод излизането на детската му книга, "The Daydreamer”. В този момент и двамата са разведени; Макюън има двама сина и две доведени дъщери. Освен другите неща, те споделят еднакъв социален произход – средата на работническата класа, и силния копнеж по пасторалната красота. 

Макюън е дете на военни и прекарва детството си в места като Северна Африка, средскучен пейзаж, лишен от цветове. Когато навършва 11, родителите му го изпращат в държавно училище-интернат в Съфолк. Основната сграда на училището, един от най-добрите примери за архитектурния стил на Андреа Паладио, е разположена сред акри зелени поля, плъзнали по протежението на река Оруел. "Този пейзаж остави в мен дълбок отпечатък”, казва Макюън, "и роди непрекъснатия копнеж по "дъбове, папрат и поддържани от човешка ръка градини, които преливат в естествения пейзаж. През по-голямата част от живота ми тази жажда ме водеше по-скоро до излети в провинцията, отколкото до създаването на свое място.”

Ранните години на Макафий протичат в бедните предградия на Северен Лондон. Нейният баща, който е с шотландско-ирландски произход, работи като полицай, а семейството ѝ живее в сграда, която била полицейски участък през викторианската епоха и побирала "килии и сирена за въздушна тревога, извисяваща се на височина от 60 фута”, казва тя. Сградата била разположена сред диво поле, където тя и четирите ѝ по-малки братя и сестри играели на воля.

Родителите ѝ отглеждали цветя, учели я на латинските им имена, а летата прекарвала при леля си в Глазгоу, "чийто апартамент в жилищен комплекс на градския съвет имала малка градина”. Там тя се научава да засажда и отглежда цветя, както и да прави малки саксии от вестникарска хартия, които можели да бъдат вкопавани направо в земята. 

Макафий и Макюън започнали да се занимават с деветте акра градина, веднага след като се нанесли в имението, но самата къща била в забележително добро състояние. Внушителните сгради, въпреки великолепието си, не са това, което британците наричат "готови за продан”. "Те са някакъв хибрид”, казва Макюън. Основната част е построена през 1923 г. от изтъкнатия шотландски архитект Андрю Ноубъл Прентис, а през 1997 г. предишният собственик разширява къщата, възлагайки задачата на архитекта Робърт Хардуик, който добавя някои готически елементи, характерни за района на Строубъри хил, които включват сводести прозорци и врати, характерни за катедралите. 

Хардуик и неговата съпруга, Сълиън, оформили пространството около къщата в стила на движението "Изкуства и занаяти”–огромнипространства, оградени с висок жив плет от тис или по-малки, отделени с нисък жив плет, храсти и дървета, подрязани в причудливи декоративни форми, изблици на нежни драматични елементи: езерца с лилии, пергола с рози, арка, увита с растението златен дъжд, което за кратко избухва през май в необичайно ярки жълти цветове. "Обичаме геометрията”, казва Макюън, "но искахме да внесем в тази невероятна среда повече цвят и хаос”.

Градините също били твърде сурово ограничавани. Хардуик беше проектирал две тераси зад къщата; по-ниското ниво, оградено със стена, сполучливо разделяше земята на две части. "Една от първите ми мисли”, казва Макюън, "беше, че двете части на градината трябва да преливат една в друга, а от средата на мораватада има проход към гората, ливадата и пасбището”. Той кара архитекта да проектира внушително стълбище от варовик. "Така, след като изкопахме езерото, проправихме път към ливадата и отново всичко беше в кал”.

Макюън отстранява четири огромни пирамидални тиса, които разделяли дългия вътрешен двор зад къщата. "Притеснявах се, че по този начин пространството ще изглежда твърде голямо, като тераса на старчески дом, където възрастните хора седят на пейки, увили краката си с одеяла”, казва Макафий. ("Ние сме възрастни хора”, ѝ напомня Макюън.). Всъщност това отваря пространството зад къщата и изпълва вътрешността ѝ със светлина.

Към глицинията и трендафила на задната стена двамата добавят изобилие от вечно зелени растения и засаждат ружи, божури, бяла ралица, африканска лилия, меча стъпка и лук, както и благоуханни храсти като дафне и портокалово цвете, които изпълват с аромат вечерите, когато стоят навън. Диви цветя и билки надничат от пукнатини в настилката във вътрешния двор.

След това, преди две години и половина, настъпва друга промяна: двойката наема градинар на пълно работно време, Стюарт Пантинг, бивш графичен дизайнер, който според Макафий комбинира артистичен усет за цветове и форми с познанията, уменията и търпението на градинарите от миналото. "Едно от условията на Иън”, казва Пантинг, "беше никога да не вижда пръст в лехите с цветя”. Той добави много растения и удължи времето им за цъфтеж, така че да има цветове през цялата година. Също така засади любимите на Макафий цветя от градините на селските дворове: мак, лупина, едногодишна лопатка и сладка лазаркиня.

Резултатът е усещане за изобилие: "растения, които избуяват бързо, сякаш изригват, пускат дълги филизи и клонки, нахлуват в пътеката”, казва Макюън и признава, че не разбира много от растения. Но е "запознат със спецификата на оформянето на градинско пространство и озеленяването”. Немалко дървета пред къщата, където е имало твърде много растителност, са отсечени, което дава светлина на борещите се за живот по-ниски растения. Поне 20 дървета са посадени в задната част на имението – местни видове като елша, глог, топола и калина.

Макафий предлага да засадят четири от т.нар. борове от Нова Каледония, високи стройни иглолистни дървета, за да ѝ напомнят за Шотландия. "Те се свързват с каузата на якобитите”, казва Макафий, привършеник на отделянето на Шотландия от Великобритания (Нейният нов роман, Hame, се занимава с историята на тази страна). Тя е инициатор и на проекта за изграждането на отопляван от слънцето басейн - проект, който също произвежда много кал – средиземноморски елемент сред живия плет, с декоративни череши в единия край и рядка гледка към пръснатите по хълмовете овце от другата. Ако плуваш до края на басейна, можеш да докоснеш маргаритките, които растат на нова ливада, обсипана с диви цветя. 

Ливадата е гордостта на Макюън – писателят се включва в движение, организирано от градинари, които искат да възстановят дивите цветя в английската провинция, растения, които започват да изчезват, когато земята започва да се обработва. Подобни ливади са изкуствено създадени и при отсъствието на овце поддръжката им изисква огромни усилия: тревата и всички по-груби растения трябва да бъдат напълно изкоренени преди засаждането на деликатните цветя, а след това трябва да се молиш те да пораснат и оцелеят. За да подпомогне този процес, Пантинг добавя от местната жълта клопачка, сред която тревата не вирее, за да се смеси с маргаритките, мака и метличината. Ливадата, засадена миналия октомври, е четвъртото голямо начинание, което създава ада на калта. 

Близостта на Котсуолд до Лондон, само на два часа път, означава, че почти няма уикенд, през който къщата да не е пълна с приятели и роднини, включително шестте внука на Макюън (очакват още едно внуче през декември).

Когато са сами, светът им се свежда до работата. Макюън се изявява на ново поприще, като адаптира свои книги за киното. "Законът за детето” с участието на Ема Томпсън е в етап на постпродукция; предвижда се "На плажа Чезъл” със Сърша Ронан да излезе на екран през януари; в момента писателят работи върху сценария на филм по романа от 2012 г., "Операция "Сладкоугодник”. Макафий работи върху нова книга и се подготвя за турнето за представянето на Hame в Америка (Книгата беше публикувана във Великобритания този месец). Двамата излизат от кабинетите си, за да готвят заедно; правят го на фона на еклектичен саундтрак – Бах, Майлс Дейвис, Лу Рийд.

Следобед двамата отдъхват, като се разхождат в околността със своето куче Реб, порода Бордър коли. Неспокойният Макюън обаче се нуждае и от друга, по-лесна възможност за движение и съзерцание, и открива вдъхновение за това в Даун хаус, къщата на Чарлс Дарвин в Кент. "Имало е място до къщата, наричано "пясъчната пътека”, казва Макюън. "Това е пътека, която е отнемала пет минути ходене – перфектно време за раздвижване и мислене”. Версията на Макюън е просека през тревата, която минава покрай езерото и се насочва нагоре към ливадата с диви цветя. За да се постигне съвършенство обаче, трябва да бъде реализиран друг луд план: проектиране на пътека на второ ниво, врязваща се в ливадата: "Така няма да се тревожиш къде стъпваш, мислите ти ще препускат свободно”. Трябва да се положат още усилия, но, както отбелязва писателят, пътеката играе много важна роля в живота на Дарвин: "Той е променил света оттам”.

Специални благодарности на Литературен вестник

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт