Френска целувка между половете

Филми, които доказват, че когато има любов, то тя е над всичко. Независимо от пола...

Така тревожно е пословичното объркване между половете. Ненормалност, отклонение, счупване, пукнатина в системата. Онази човешката. Ако Оскар Уайлд обичаше жадно да целува налети дамски устни, планетата щеше да се върти по-съвършено. Ако Елинор Рузвелт не беше писала дълги трогателни любовни писма на Лорена Хикок, щяхме да имаме по-високи заплати, а ако Алън Тюринг не беше гей, нямаше да се наложи да се бори с ирационалностите на света ни, приемайки да се подложи на едногодишно хормонално лечение чрез инжекции със синтетичен естроген, което да промени неговата сексуална ориентация…

Ако се опитаме да преглътнем сарказма и огорчението си, ще можем да се спасим в прегръдката на изкуството и да отправим погледите си към големия екран и неговата версия на живот. Защото седмото изкуство е огледало. Дори и тогава, когато се движи по ръба на сюрреализма или когато танцува с научната фантастика. Безкрайното вдъхновение е тук долу. Дори тук долу и вътре. Много навътре. В нас. 

През последните години киното си позволи нежно да погали устните си със среден пръст и да разкаже големи любовни истории, които не се интересуват от никакви граници. 

Когато две жени се обичат…

Когато две жени се обичат и киното ни говори за тях, ставаме свидетели на визуална поезия и преживяваме тъгите и меланхолията на всяка невъзможност. “Синият е най-топлият цвят” и “Непокорство” са произведения на изкуството, които възбуждат, натъжават и вдъхновяват. През 2013 година режисьорът Абделлатиф Кешиш отряза косата на Леа Сейду и над свитите й клепачи боядиса непокорната къса грива в синьо. До нея постави Адел Екзаркопулос и я напръска натрапчиво с аромат на младост, невинност, девственост и безконечна тъга. Двете се разминаха на забавен каданс на светофара и съблякоха от раменете ни всички рестрикции, ограничения и предразсъдъци.

 

Когато две момичета се обичат, любовта отново е любов. Филмът се разтваря в божествен саундтрак, мирише на цигари и философия. Говори любовно за Сартр и с копнеж захапва долната устна на жената, която се е настанила в душата. Защото всички пазим в себе си онова душевно дъно, на което се въргаля голямата ни любов. Тази, която все ще боли и винаги ще се събужда на третата чаша вино…

 

През 2017 година Себастиън Лелио също реши да бръкне в раните на големите любови и с Рейчъл Уайз и Рейчъл Макадамс ни разказа колко опасно може да бъде неподчинението. “Непокорство” отваря портите на консервативна еврейска общност, в която животът се води с идеята за одобрението от околните. Двойките са скромни, красиви и перфектни до стерилност. Има конкретни дни, в които правят секс. В останалите тъпкат стомасите си на изискани вечери. Жената, която пуши цигари и бяга в Ню Йорк е “грешна”. Просто е прекалено широка ръкавица с екстравагантен дизайн за онази малка бяла ръка, която обществото протяга към нормалното. Лелио разказва за това, че болезнената невъзможност на голямото влюбване боли винаги, без значение как живеем. Поне шумът на големия град и цигарения дим замърсяват раната и я правят по-поносима. Кадрите във филма са безжизнени почти до безцветност. Такива, какъвто е животът, живян по чужди правила. И в крайна сметка всичко, всичко, всичко се свежда до избор. Собственото ни нещастие лежи в люлката на страховете ни. Не знаем дали ще се преродим или някога ще успеем да станем безсмъртни. Ако отсреща има устни, които искаме бавно да погалим с влажен език, просто трябва да го направим. Защото любовта е сливане. Непризнаване на границите и непокорство. Непокорство без работно време.

Когато двама мъже се обичат…

Трябва да признаем на Себастиъл Лелио, че знае как кинематографично да говори за любов. “Фантастичната жена” неслучайно взе “Оскар” за чуждоезичен филм. За главната роля е избрана транссексуалната актриса Даниела Вега, която с широката си челюст и красивите си очи успява да намери своя любим мъж в този живот. Онзи, който има умението да се влюбва, без да чете етикета на тялото и без да гледа срока на годност на душата… Любовта между транссексуална жена и “нормален” мъж е белег за висша форма на отдаване. За да свие гърлата на целия свят, Лелио решава да убие мъжа и да остави клетницата сама да се бори с предразсъдъците на хората, с омразата на семейството, с обидните въпроси и всички гадости, които суровият ни свят може да изсипе върху съвършената прическа на един транссексуален човек. Вероятно тази идея минава по дъждовния тротоар на клишето и стъпва в локвите му, но сърцето няма полов орган. Това е. 

 

Кадърът, в който Марина се опитва да върви срещу вятъра е всичко. Сама е. Духа опустошително. Земята започва да се върти по-бавно. Листата се удрят в лицето. Всичко изглежда невъзможно. От контейнерите мирише на отчаяние. Но пътят е там. И някой трябва да върви по него…

“Фантастичната жена” изключително много напомня на “Laurence Anyways” на режисьора Ксавие Долан, който преди няколко години ни изпрати “на края на света” и пусна бучка меланхолия в душите ни. През 2012 година Ксавие режисира филм за любовта на любовите. Едва ли има нещо по-лесно от това да обичаме “нормален” човек. Лекота, усмивка, смях, небрежност, красота. Кой не би се справил с подобно цвете. Да. Тези хора са хора-цветя. Обаче познаваме и породата на красивите демони, които водят до обсесия, продължаваща до смъртта. Нежната им целувка по врата провокира настръхване, след което възбужда. Влажният език гали кожата. Очите се завъртат. Устната се прехапва. Дъхът става тежък и тогава зъбите се забиват във врата и от любовната игра започва да боли. Неординерните хора, които мъкнат на невидими закачалки всеки свой персонален мрак, не са лоши хора. Трудни са за обичане, но това, което стимулират като усещане, е експлозия. Десет оргазма в един. Ендорфин в огромни количества. Смущение в сърдечния ритъм. Болки в стомаха. Сенки под очите.

Деструктивно е, разрушително е, но е най-силната форма на любов. Никой не твърди, че е здравословна. Защото тя не е. Просто е велика любов. Висша форма на космическо сливане. Това е и “Laurence Anyways”. Осветлението, близките кадри, контрастите, забавеният каданс, актьорите, музиката. Саундтракът минава през Moderat и Visage и стига до Duran Duran и Бетовен.

А Лорънс… Лорънс е безумно влюбен в една жена. Самият той обаче също иска да бъде жена. Краде малките й жестове. Присвоява си движението, с което тя отмята косата си. Не посяга към смяна на пола, не се привлича сексуално от мъже, остава винаги влюбен в своята жена, но просто започва да изглежда като нея. Фанатичен и объркан персонаж, обсебващ демон, красива и разбита душа, която е невъзможно да не бъде обичана. Обичана, за да бъде спасена. За този филм не може да се пише и говори. И той, както и предходните, е създаден за изживяване и обичане.

Когато двама човека се обичат…

...просто трябва да ги оставим да се обичат. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт