„Звезди в косите, сълзи в очите“ и други удоволствия от далечната 1978-а

В една рецензия в „Сънди Таймс“ от 1978-а авторитетната британска кинокритичка и пътешественичка Дилис Пауъл, изковала не една и две класически вече фрази за филми и актьори, прави преглед на „пищната и ярка“ по нейните думи програма на Лондонския филмов фестивал през същата година. Статията има формата на есе, озаглавено „Задължения и удоволствия“. В този текст г-жа Пауъл изтъква своя критерий за добър фестивален филм. Той се заключава в отговора на два въпроса: Искам ли да го гледам отново? Ако е така, защо?

След това Пауъл изброява няколко заглавия, очертавайки причините, поради които всяко едно от тях заслужава внимание и повторно гледане. Само по себе си това издание на Лондонския фестивал е парад на големи имена: Бергман, Олтман, Ошима, Вайда и Лоузи са само някои от тях. По-младите представители на днешното българско филмово общество може да се изненадат, но в този списък с отличени от видната критичка заглавия, някъде между „Есенна соната“ на Ингмар Бергман, „Интериори“ на Уди Алън (номиниран за „Оскар“ в 5 категории!), „Моят път към дома“ на Бил Дъглас и „Дървото на желанията“ на грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе, се нареждат впечатленията й за „Звезди в косите, сълзи в очите“ на Иван Ничев. Ето какво пише тя:

Сега вече мога да предложа и трета причина, най-очевидната впрочем, за това да пожелаеш да гледаш втори път даден филм: причина, която днешното кино, поради преклонение пред „модата“, отбягва да признае – удоволствието. Впечатляващият емоционален филм на Иван Ничев „Звезди в косите, сълзи в очите“ разказва историята на една театрална трупа от началото на века: играят „Отело“ и фалират, после се ориентират към вятърничави пиеси и заживяват удобно, наемат една хубавичка аматьорка да изпълява ролята на Дездемона, борят се, за да успеят да се съхранят като един почтен, благороден ансамбъл. Филмът показва хора от плът и кръв, отдадени еднакво както на стремежа да оцелеят, така и на стремежа си към изкуството. Благодарение на изящните актьорски превъплъщения героите предизвикват нашата обич и топлота, нашето умиление и, както вече казах – доставят ни удоволствие.

Ценен отзив, несъмнено, още по-ценен го прави фактът, че филмът е откроен в компанията на такива гламурни фигури и заглавия като вече изброените. От премиерата на „Звезди в косите, сълзи в очите“ на Лондонския фестивал през 78-а ни делят цели 45 години, а ето че филмът е тук, все така умилителен и човечен, уловил емоцията на времето, в което е заснет, все така актуален откъм проблематика… Това се дължи, разбира се, на вълнуващия сценарий на Анжел Вагенщайн, фино „проектиран“ и одухотворен на екрана от един от най-чувствителните ни режисьори - Иван Ничев, и от внушителния актьорски състав. Оператор е Цветан Чобански, а Кирил Цибулка е автор на музиката.

Единствената прожекция на филма в рамките на Синелибри тази есен е част от програмата, посветена на 100-годишния юбилей на Вагенщайн и ще се състои на 14 октомври от 18:00 ч. в кино „Одеон“. Хубав повод да уважим таланта на достолепния ни киносценарист, но също така да се насладим, за пореден път, на играта на цяла плеяда светила на българската артистична сцена, сред които Петър Слабаков, Катя Паскалева, Татяна Лолова, Николай Бинев, Леда Тасева…

Ретроспективата по случай юбилея на Анжел Вагенщайн предлага прожекции на още два знакови филма по негов сценарий, които, за съжаление, не са достатъчно известни на широката публика: покъртителната драма „Звезди“, удостоена с Голямата награда на журито в Кан през 1959 г., и „Гоя, или тежкият път на познанието“ – просветляващ разказ за испанския художник Франсиско де Гоя и неговия „горчив път на осъзнаване“, както пише германският белетрист и драматург Лион Фойхтвангер в своя биографичен роман „Гоя“. Режисьор на двете заглавия е Конрад Волф.