Фонтанът, блондинката и Рим

Франциска Щайн

Революционната сатира на Федерико Фелини от 1960 г. „Сладък живот” поставя италианското кино решително на световната сцена с очарователната приказка за хедонистичния ексцес и изтласкването на моралните канони на заден план. Филмът е развълнувал разнопосочно критиците и бива осъден от Ватикана. Остава обаче една от най-разпознаваемите европейски филмови класики. И има защо.

В края на 50-те години и началото на 60-те години италианската икономика бележи невероятен напредък. Същата е ситуацията и в много други европейски държави. Индустриалната продукция на Италия по-късно ще се превърне в седмата най-голяма индустрия в света – с невероятен бум в износа и инвестициите. Но в края на 50-те и началото на 60-те, заедно с икономическото благоденствие на страната, кино индустрията също се изстрелва право в световните върхове. И не само това. Италианското кино ще се превърне в едно най-въздействащите на зрителите. Донякъде заради специфичната стилистика, но и защото италианският неореализъм възниква от реакцията срещу грозните социални деформации на фашисткия режим.

Киното на неореализма, започнало своето развитие през 40-те години, не се отличава само с неговите важни кинематографски детайли, някои революционни за кино индустрията, но и с това, че в него е заложено желанието да се разкриват истински истории от италианската провинция. Често това са истории за страданието на обикновените хора в малките селца и градчета, живеещи своя беден живот в задушаващи политически и социални условия.

До 1960 г. италианската филмова индустрия представлява 50% от вътрешния пазар на страната. Жизнеността на италианското кино се дължи и на това, че точно тогава американската филмова индустрия и Холивуд бележат спад.

Безспорните хитове, които директно отстрелват боксофисите не само в Европа, но и отвъд са „Сладък живот” на Федерико Фелини, „Роко и неговите братя” на Лукино Висконти и „Чочара” на Виторио де Сика.

Защо обаче точно сладкият живот става тема на италианското кино и защо впоследствие мнозина ще отрекат филма?

Историята на „Сладък живот“ е белязана от важни събития и етапи в развитието на световното филмово изкуство. Федерико Фелини е асистент-режисьор и съсценарист на една от първите автентични драми на неореализма от 1945 г. „Рим, открит град”, придобил масова слава. Вторият ще бъде неговият собствен - „Сладък живот”.

С този филм Фелини променя пътя на италианското кино и неговата образност – той ни предлага нова Италия, освободена от фашизма и следвоенната нищета.

„Сладък живот“ показва и значителна промяна в ценностите по отношение на католическия морал. Италия открива сладкия живот на охолството, лукса, сексуалните удоволствия и новата естетика в пищните форми на актрисата-икона на големия екран.

Интересен детайл от снимките на филма е, че ако предишните класики на неореализма са снимани по улиците, то „Сладък живот“ в по-голямата си част е заснет в скъпите студиа Cinecitta, създадени в Рим през 1937 г. именно от Бенито Мусолини и сина му Виторио.

„Сладък живот” първоначално е разбудил духовете в италианското общество. След появата му по кината, някои хората започват да се възмущават как е възможно да се показват такива скандални неща на екрана, други го боготворят. Филмът разделя обикновените хора, филмовите критици, духовниците.

На миланската премиера на филма, Фелини е бил едновременно оплюван и силно аплодиран. Огромно вълнение съпровожда филма и на премиерата му в Лондон. Лондонската публика е шокирана от сексуалните въпроси, които се коментират във филма, но най-вече от визуалната провокативност на новото италианско кино.

Филмът въвежда и напълно нов термин, който се превръща по-късно в разпознаваем на всички езици – „paparazzi” или наглите фотографи преследвачи на звезди. Вторият израз, който започва да живее свой живот навсякъде по света като символ на луксозния, приятен, изпълнен с удоволствия живот е самото заглавие на филма La Dolce Vita.

Марчело Рубини, игран от Марчело Мастрояни, е красив и амбициозен, но с лековато поведение. Ако оставим настрана малките жестове, деликатното наблюдение на ежедневния живот и симпатичните нюанси, които ни отпращат към неореализма, „Сладък живот“ е по-скоро широкомащабна сатира със солидни сценографски постановки и силно въздействащи визуални метафори.

Обектът е обществото, което не търси смисъла в Бог и църквата, а се е превърнало в нещо като Дантевия Ад (във филма има подчертани препратки към Данте).

Фигурите от светското общество са вече новите богове, които завладяват с жаждата си за живот, скъпото вино и красивите тоалети. Задава се великата красота на известните и богатите, заемаща мястото на духовните закони за доброто и злото на католическата църква.

За да разшири още повече образа на Рим и този безкраен глобален свят на изкушения и забранени плодове, които никой не се колебае да вкуси, Фелини взема актьори както от Италия, така и от Франция, САЩ, Швеция и Великобритания.

Марчело е разкъсан между сладкия живот (на нощните игри и дневните махмурлуци), в който е едновременно участник и наблюдател и неговият ментор, застиналият във времето интелектуалец Щайнер, роптаещ срещу корупцията и задкулисните игри.

Марчело не е верен на приятелката си Ема (британската актриса Ивон Фурно), привлечен е от нимфоманката Мадалена (Анук Еме) и стига до химерната фигура на холивудската звезда Силвия (Анита Екберг), която тъкмо е на посещение в Рим, за да се роди една от най-разпознаваемите сцени в историята на киното - Силвия (Анита Екберг) влиза във Фонтана Ди Треви и приканва Марчело да я последва. Тази сцена превръща Анита Екберг в истинска икона. Тя е заснета през една студена римска мартенска вечер. Въпреки това, Анита Екберг е прекарала безпроблемно часове във фонтана, което донякъде можем да обясним с шведската ѝ природа. Според Фелини, Марчело Мастрояни е трябвало да изпие бутилка водка, за да успее да направи сцената.

Филмът „Сладък живот” е направен между два големи скандала в Италия, част от които може би са го вдъхновили. Първият е аферата Монтеси, която започва през 1953 г. с открито голо тяло на мъртва жена на плаж край Рим. Всички били потресени от зловещата случка, но тепърва започнали предположенията дали Уилма Монтеси се е удавила, била е убита или се е самоубила.

Историята е актуална и през следващите няколко години. Твърди се, че се покрива умишлено от политиците и полицията. След този случай се зараждат и предположенията за напълно нов задкулисен хедонистичен свят на наркотици, секс, алкохол и оргии, от който част са филмови звезди, гангстери, министри от кабинета и журналистите, които запечатват бохемското им поведение. Във финалната сцена на „Сладък живот” героите са пияни на брега на морето, където откриват гигантска риба. Тази сцена напомня на аферата Монтеси, която все още е дискутирана в италианското общество.

Вторият скандал, с който се свързва филмът, е политическият скандал във Великобритания през 1963 г., наречен „Аферата Профумо”. Скандалът избухва през 1963 г. заради танцьорка и води до оставката на италианския барон и военен секретар на британското правителство Джон Профумо. През януари 1961 г. Джон Профумо се забърква в секс афера с танцьорката Кристин Кийлър, с която се е запознал на парти. Военният секретар прекратява връзката си с нея след няколко седмици, но слуховете вече са плъзнали. Скандалът придобива национален мащаб, когато случайно става ясно, че момичето е имало сексуални отношения освен с Профумо, така и със съветския военноморски аташе Евгений Иванов, което поставя на дневен ред въпроси за националната сигурност.

„Сладък живот“ донякъде обръща внимание на тези теми доколко знаем какво се случва около нас и наистина ли политиците са готови да подобрят живота ни? Какво значи морал и има ли той място по горните етажи на елита. Филмът на Фелини пулсира от сластни въздишки и желание за охолство и забавления, в които участва именно този елит. В този нов свят са замесени проститутки, актриси, политици, фигури от шоубизнеса, аристократи и всякакви откачалки.

През 1960 г. филмът „Сладък живот” на Федерико Фелини печели „Златна палма” в Кан, но бива осъден от Ватикана и цензуриран в много държави цензуриран. Номиниран е и за „Оскар“ в категорията за най-добър дизайн на костюми. Забраната в Испания за излъчване на филма се вдига чак след смъртта на Франко през 1975 г.