Животът е другаде, киното също

„Еманципацията на човека ще бъде пълна, или няма да бъде.“

Милан Кундера, „Животът е другаде“

През драматичната 1968-а година 21-ото издание на кинофестивала в Кан е планирано за 10-24 май и обещава на публиката си кино от най-висок клас, срещи с множество международни величия и светски блясък. Има ли обаче място за фестивален живот в бурни дни на граждански вълнения, демонстрации, стачки и окупации? Макар и Франция да е на ръба на гражданска война и на прага на революция изданието се открива с реставрираната 70-милиметрова версия на „Отнесени от вихъра” на режисьора Виктор Флеминг. На прочутия булевард „Кроазет“ ден след ден се тълпят едни от най-иконичните лица, познати от големия екран, но бляскавото щастие е помрачено още в нощта на откриването. На 10 срещу 11 май в Латинския квартал в Париж избухват жестоки сблъсъци между студенти и полиция, ескалират в цялата страна и  бързо поставят под въпрос осъществяването на изданието.

Кадър от „Отнесени от вихъра”

Когато Франсоа Трюфо пристига за фестивала от столицата, трескаво обяснява, че докато влаковете са блокирани и фабриките протестират, провеждането на фестивала би било нелепо, а Жан-Люк Годар искрено вярва, че ако фестивалът бъде прекратен, киното ще демонстрира своята солидарност със студентските движения. Дискусиите са оживени и разпалени, мненията са полярни и неминуемо се стига до сблъсъци. Макар и част от журито на фестивала да подкрепя прекратяването на 21-ото издание, Луис Мал, Моника Вити, Роман Полански и Терънс Йънг се оттеглят от международното жури, а Ален Рене, Клод Лелуш, Карлос Саура и Милош Форман искат оттеглянето на техните филми от конкурса.

През цялото време Полански е скептичен към мерките и намира за абсурдно саботирането на фестивала с аргумента, че е “елитарен символ на капитализма”. Препрочитаме биографията на режисьора “Роман за Полански”, за да се върнем точно в 1968-а…

Роман Полански

Поканен в журито на фестивала в Кан през 1968-а, отведох Шарън в Сен Тропе с червеното си ферари, което бях докарал с параход от Лос Анджелис. Прекарахме няколко спокойни дни в хотел „Фигюйер“, преди да попаднем наново в някакъв уморителен цирк. Статутът ми на член на журито ми даваше право на апартамент в „Карлтон“, за който мнозина биха ми завидели. Но аз помолих Роберт Фавр льо Брет да ни настани в „Мартинес“ за спомен от славното минало. В Кан се срещнах с много приятели, сред които Жерар Браш и Клод Бери, който се бе отказал от актьорската професия, за да стане продуцент и режисьор. Зетят на Клод – Жан-Пиер Расам, го придружаваше. Беше млад ливанец, много жизнен, с голям бурбонски нос и малки пухкави ръце, които размахваше във всички посоки. Предчувствайки, че Жерар има талант на режисьор, той бе решил да продуцира филмите му. Шарън, както и аз не доловихме неизбежността на „революцията“, която би трябвало да свали Петата република. Първият знак, че събитията от май 1968 г. скоро ще засегнат и фестивала, ми бе даден от Франсоа Трюфо, който ме събуди една сутрин с молба незабавно да отида в зала „Жан Кокто“ във фестивалния дворец. Присъствието ми било задължително. Приятелите му и той самият обсъждали как да върнат Анри Ланглоа на поста директор на Синематеката в Париж, от който Андре Малро – тогавашният министър на културата на генерал Дьо Гол, го бил изгонил. Протестният митинг срещу това уволнение се нареждаше сред събитията, причинили майските размирици. Когато пристигнах, дискусията бе в разгара си. Залата бе претъпкана с журналисти и онези зяпачи, които сякаш прекарват целия си живот от един фестивал на друг. Освен Трюфо, там бяха Годар, Мал и други кинаджии. Бързо разбрах истинската цел на събранието: целта не бе толкова да се защити Ланглоа, а да се провали фестивалът.

– Край на фестивалите за звезди! – провикна се един от най- разгорещените оратори. – Нужен ни е фестивал на диалога. 

Внезапно се почувствах пренесен в Лодз и видях митинга на стадиона, безсмислените и пламенни речи. Поканиха ме да взема думата. 

„Никой не ви пречи да организирате симпозиум – казах аз, – но не забравяйте какво се случи на откриването. Бяха прожектирали едно 70 мм копие на Отнесени от вихъра и когато Кларк Гейбъл се появи на екрана, публиката избухна в ръкопляскания. Ако призракът му се бе спуснал на „Кроазет“, щеше да предизвика бунт. Шоубизнесът не може без звезди.“ 

Не това очакваше аудиторията. 

Дадох си сметка, че разочаровам Трюфо, приятелите му и останалите. Реакцията ми на телефонното му обаждане му бе внушила убеждението, че съм на тяхна страна. Събранието завърши с викове и смут. Заедно с Мал трябваше да проучим мнението на журито. Искат ли фестивалът да продължи, или са готови да приемат изискванията на левицата и да се откажат в знак на поддръжка на майската „революция“. Лично моето мнение бе категорично. Намирах за напълно абсурдна идеята да се прекъсне фестивалът, защото бил елитарен символ на капитализма. Знаех например, че със скромни средства Клод Бери и Жан-Пиер Расам бяха помогнали в Кан да бъде прожектиран чешкият филм Пожар, момичето ми. Знаех какво означаваше за режисьора му Милош Форман. Спомнях си за Полша и за невероятната възбуда, която ни завладяваше, когато някой полски филм бе селекциониран за Кан. Знаех какво представлява участието на филм от държава от Източна Европа – надежди, престиж, две кратки седмици свобода и прекрасни мечти.

За първи път бях в един лагер със Съветския съюз. Съветският представител в журито – поетът Всеволод Рождественски – намираше за толкова скандална самата идея да се саботира фестивала, че дори не дойде на събранието. И друг член на журито – Моника Вити, споделяше моето мнение.

– Тук съм поканена – каза тя с приглушения си чувствен глас на италианка, – не мога да вземам политическа позиция, така не се прави. 

Другите обаче отстъпиха. Английският режисьор Теренс Йънг ни припомни, че живее и работи с френски техници и техните профсъюзи и че от солидарност с тях е готов да подаде оставка. Луи Мал вече го бе направил. Забравил съм каква бе реакцията на председателя на журито Андре Шамсон, но мисля, че не бе особено ефикасна.

Моника Вити, Wikipedia

Ръководството на фестивала опита да пренебрегне журито. Следобедната прожекция на Ментовка с лед на Карлос Саура не бе отменена. Но той самият бе сред „най-твърдите“ и искаше да оттегли филма си от конкурса. Широката публика, която според тях те представлявали – масите, както обичаха да се изразяват, – не знаеше почти нищо за тези усилия да се прекрати протичането на фестивала. Бяха дошли да гледат филм. Саура и приятелката му Джералдин Чаплин опитаха да попречат на прожекцията, като се качиха на подиума, за да не позволят на завесата да се вдигне. Тя обаче се вдигна, а Саура и Чаплин увиснаха. Когато обаче законите на гравитацията надделяха и Саура и Чаплин паднаха на сцената, някои хора от публиката скочиха и се сбиха с активистите. Падаха сред саксиите с бегонии и мушкато. Прожекцията продължи няколко минути, осветявайки с трепкаща светлина биещите се, и това придаваше на цялата сцена нещо фантасмагорично – неволна почит към Федерико Фелини. После светлините отново се запалиха и прожекцията прекъсна в невъзможна смесица от свирквания, писъци и животински крясъци.