Понеделник как е?

Лондонската фотографка Ели Инглиш прекарва пет години в документиране на живота си като секс работник. Прави анонимни портрети на съгласни клиенти и заснема случайни детайли от интериора на стаите, в които се осъществяват взаимоотношенията. Предстоящата ѝ монография "Понеделник как е?" (does Monday work?) събира фотографии, които показват интимния всят на сексуалната работа.

Макар книгата да демистифицира сексуалната работа, като разкрива ежедневното в професията, Инглиш запазва много място за двусмислие в своите изображения. "Инстинктивно ме привлича двусмислието", обяснява тя. "Има нещо поетично в това да те накарат да почувстваш нещо, без знаеш какво точно чувстваш и защо. А двусмислието съдържа в себе си искреност, която характеризира преживяванията повече отколкото нещо сензационно, без дълбочина".

Изключително важно е, че изображенията на Инглиш преобръщат обичайните наративи за тази професия, като насочват камерата към клиентите. Фотографирайки гледащия, а не гледания, тя самата остава осезаемо, но почти невидимо присъствие, което преследва изображенията, но се появява само в няколко случая.

Емили Динсдейл разговаря с Ели Инглиш за "Понеделник как е?".

Бихте ли представили проекта и неговото начало? По какъв начин, ако има такъв, първоначалните ви намерения се измениха с течение на времето?

Подходът ми е изцяло свързан с документиране на ежедневието ми, така че снимките, които съставляват този проект, първоначално бяха смесени с по-широката ми практика. Снимах тези ситуации така, както снимах всички останали области от живота си. Така че в продължение на около три години снимките, които сега съставляват „Понеделник как е?“, стояха редом със снимки на баща ми, на моите любовници, автопортрети и различни други интериори, които документирах.

Не станах секс работник, за да създам проект за това, аз вече бях секс работник и можех да включа професионалния си живот в художествената си практика или обратното. След като реших, че „Понеделник как е?“ ще бъде самостоятелен проект, продължих да снимам клиентите си и хотелските стаи още две години, като му дадох време да еволюира преди да бъде споделен публично. Много от снимките са доста скучни и показват повтарящи се и обикновени интериори. Фактът, че са сходни, ги прави интересни, това че са събрани и може да се наблюдават връзките помежду им.

Има много снимки, които са важни в рамките на този проект, но не са попаднали в тази редакция на книгата – проектът продължава да се осъществява, защото все още документирам тази част от живота си. Това е непрекъснато развиваща се документация на мъжете, с които се срещам за пари, и на пространствата, в които се срещаме.

Защо Ви се стори толкова важно да насочите обектива към гледащия, а не към гледания? 

Ние сме свикнали да гледаме женските тела, да ги разглеждаме като сексуални обекти. Аз отказвам да предоставям това. Показвам позицията си, но също и това, че тя не е единствена. Присъствието ми се усеща силно във всяко изображение, но реалната ми физическа същност присъства само в две.

Обръщането на камерата към мъжете е от решаващо значение. Искам проектът да опровергае очакванията, които имат хората за изображения на сексуална работа. Вместо да вижда снимки на сексуализирани жени, зрителят се сблъсква с изображения на мъже – изображения на мъже, които зрителите не са свикнали да виждат.

Липсата на яснота относно това кои са тези мъже и какво всъщност правим заедно може да накара зрителя да се почувства неудобно. Изникват много въпроси. Вижда се мъжка фигура, неловко наведена извън кадъра, не сте сигурни дали той крие самоличността си от моята камера... Друг мъж говори по телефона си, но на кого? Дали е служебен разговор? Може би говори с жена си? Искам зрителят да почувства нещо, да прекара време в истинско съзиране, да изпита множество емоции.

В хода на работа изясниха ли Ви се по някакъв начи идеите, които сте имали в съзнанието си относно сексуалната работа? 

Създаването на чисто документални свидетелства за личен опит е по някакъв начин терапевтично. То изисква постоянно задълбочено. Въпреки че работата наподобява дневник, когато се стигне до редакция трябва да се абстрахирам от личното преживяване. За да бъде добро изкуство, снимките трябва да функционират отвъд простото съществуване като визуален дневник. Те трябва да говорят и за средата, в която са направени, трябва да са относими по някакъв начин... да провокират размисли за интимността, сексуалността и многообразието на човешкия опит.