Филмът „Изгубени илюзии“: Алчността започва там, където свършва нищетата

Адаптация по произведение на Балзак е смелост, която притежават малцина. Режисьорът Ксавие Джаноли не само дръзва да се заеме с визуалната интерпретация на класическото литературно произведение, но и мечтае за това през целия си съзнателен живот. Нарича филма своето “туптящо сърце”. А в него участват Бенжамен Воазен, Венсан Лакост, Ксавие Долан, Жерар Депардийо, Андре Маркон, Жана Балибар, Сесил дьо Франс. Заедно разказват привидно бляскавата, но всъщност доста зловеща приказка, в която Париж изкусително повдига полите си, за да покаже на един млад поет, като на достоен ученик, отблъскващата си голота… и да покаже на всички нас колко много неща в т.нар. четвърта власт не са се променили от XIX век до днес.

Прочетох романа, когато бях на възрастта на героя (19 години) и помня, че беше напълно смазващо преживяване. Животът и изпитанията на Люсиен дьо Рюбампре ме докоснаха. Чувствах се по-малко сам в света - явно всички сме били там. По онова време този роман се превърна в моя лична мания. Учех литература и имах късмета да имам наистина изключителен учител, който ме пробуди за тайните на творбата, за съвременните й отзвуци... Умееше да има широк поглед върху проблемите на цивилизационните промени и да бъде много чувствителен към характера, любовната история, разочарованията, провалите, предателствата... Всичко, което изгражда социалния живот. За мен този филм е като туптящо сърце от моята младост. Цял живот си мечтая да направя тази адаптация. 

Социалният живот, за който говори Джаноли, е така привлекателен и едновременно с това толкова коварен. Когато си млад, талантлив и беден, копнееш да раздадеш себе си на всички, да вдъхновиш, да спасиш душите им. С цялото си сърце желаеш да разказваш своя вътрешен свят и външният да те чуе, да те аплодира, да те посрещне радушно. И той те посреща:

“Когато един млад мъж покаже бляскав талант, за всички нас това е нова надежда, една нова пролет.”

Щастлив си. Получава се. По пътя бавно започват да се сеят рози, по които да минеш специално ти. Монетите заблестяват в далечината и ги виждаш. Блестят само за теб. Десетки полуголи красиви жени се къпят в опиати и тънат в собственото си леконравие, те чакат само теб. Хубавият живот идва. И усещаш как нещо се буди у теб. Набъбва, пулсира и постепенно изпълва тялото ти с адреналин и необяснима топлина. В този момент все още не знаеш какво е. Непонятно ти е, че изпитваш алчност, защото си видял, че бедността си отива. Все още на лицето ти е застинала усмивка от мисълта, че пролетта, това си ти. Но не бързай да се радваш, невинаги е такова, каквото изглежда. Невинаги добрите намерения са наистина добри, но тъкмо това прави слепотата на младостта толкова сладка. Не вижда нищо отвъд чистотата на идеалите си. Тя, младостта, вярва, че за лъскава писателска кариера е необходимо… писане.

Ако в джоба си държиш прокъсана чернова на своите нежни, красиви, поетични и чувствени слова, в които висшият смисъл се преплита със земната красота на маргаритите и дамските шии, вярваш, че редакторите в Париж тръпнат да я издадат и закичат на ревера си. А поезията толкова не интересува никого, големите ценности и златните принципи така нямат значение. Дориа (Жерар Депардийо) ни припомня как стоят нещата:

“Никой не се страхува от теб, затова никой не се интересува от теб. За да станеш известен, е необходимо да си намериш известна любовница или известен враг.” 

И тук екранът трябва да замръзне, за да ни остави време да си помислим къде сме чували тази фраза. Не я чуваме, а я живеем. Два века след Балзак популярността още се свежда до врагове и любовници. А критиките в светския журнал често са вдъхновени от онзи, който държи в пазвата си огромна кесия с пари и добри намерения. И така вълнуващото е наричано сълзливо; класическото - академично; забавното - повърхностно; интелигентното - претенциозно; вдъхновяващото - превзето; Списъкът е безкраен. И от него боли. Защото колкото и да се присмиваме на гротескния нескопосан спектакъл, наречен журналистика, в един момент смехът започва да засяда, понеже е мъчително да наблюдаваме в реално време  как липсата на искреност и стремежът към отмъщение толкова рядко правят път на идеите и чувствата, в които вярваме и които си струва да защитаваме.

Остава поне надеждата, че понякога между всичката арогантност и погнуса се появява по някой човек, който много тихо идва в живота, за да ни напомни, че: “Всичко е прогнило, трябва (поне да се опитаме) да създаваме красиви неща”. И това са хората, които си струва да спрем и да чуем. Останалото е суетене около патици. (на френски език думата canard, която означава патица, се използва за фалшива новина).

Филмът на Ксавие Джаноли изисква няколко гледания. 

Едно за обемането на историята.
Второ за наслада от актьорската игра.
Трето за пълно удоволствие от музиката, образите, ролите. За осмисляне.

2022 Пет номинации за награда „Люмиер“: за най-добър филм, най-добър актьор (Бенжамен Воасан), режисура, сценарий, операторско майсторство

2021 Номинация „Златен лъв“ за най-добър филм от кинофестивала във Венеция

2021 Номинация за наградата на публиката от Международния филмов фестивал в Сан Себастиан

„Изгубени илюзии“ гледахме в рамките на кино-литературния фестивал Синелибри 2021, а от днес тръгва по кината.