Филмът "Don’t Look Up": ужасният нов свят

Don’t Look Up на Адам Маккей е от най-новите заглавия в онлайн платформата Netflix. Причините да посегнете към него са няколко: Леонардо ди Каприо, Дженифър Лорънс, Мерийл Стрийп, Кейт Бланшет. Точно това са и причините да не го гледате и упорито да го подминавате, защото отлично знаем, че понякога дългият списък от големи имена в един филм е израз на режисьорско безсилие и крайният резултат много бързо срива огромните ни очаквания. Филмът обаче е важен за гледане. Не защото е висш пилотаж на седмото изкуство. Не е. А защото това, което разказва, е колкото смешно, толкова и страшно. Смехът се задавя в неудобство, а иронията засяда на гърлото, защото темата е болезнена. Прекрасно е, че в момент на изнемога е възможно да стоварим страховете си върху патерицата, наречена сарказъм, но тя също се огъва под тежестта на кошмара, който не е нужно да сънуваме, понеже го живеем.

Добре дошли в ужасния нов свят, в който страната на неограничените възможности любезно ни напомня колко е важно за нищо на света да не гледаме нагоре. Защото там е страшно и спасение не дебне отникъде. Напротив. Нагоре са промените, нагоре са гигантските опасности, които буквално летят към нас, нагоре са всички неприятни и неудобни неща, срещу които трябва да се изправим, ако желаем да се борим и да оцелеем. Но защо да се борим, като можем да се забавляваме и да гледаме позитивно на нещата? Защо да наричаме страховете с истинските им имена, като можем да бръкнем в най-горното чекмедже на помраченото си съзнание и от него да извадим картата fake it till you make it и да играем с нея до самия край на играта, макар и да е пределно ясно, че ще загубим?

Историята

Леонардо ди Каприо и Дженифър Лорънс се превъплъщават в образите на астрономите доктор Рандал Минди и студентката Кейт Дибиаски. Двамата откриват гигантска комета, която с абсолютна сигурност ще удари планетата Земя 6 месеца след откритието и впрягат усилията си в дейност, която не би следвало да изисква особени усилия - произнасянето на истината. Разбира се, в идеалния вариант тя би била чута. Но идеалният вариант често не съществува. Учените се изправят срещу нещо много по-опасно от апокалипсиса, а именно двете ходещи метафори на съвремието ни - празнословната телевизионерка Бри (Кейт Бланшет) и нелепия президент на САЩ Орлийн (Мерил Стрийп). 

За всички ни е понятно твърдението, че вероятно най-старата и силна емоция, присъща за човечеството, е страхът. А най-древният и мощен вид страх е този от неизвестното. Е, едва ли има нещо по-неизвестно от Космоса. И едва ли има и нещо по-страшно от огромно летящо неизвестно, което почти със сигурност ще сложи край на всичко завинаги… Та какво правим, когато изпитваме подобен (или какъвто и да е) страх? И по-важният въпрос: позволяваме ли си изобщо да го изпитваме? Телевизионното предаване, което дава трибуна на двамата учени, не спира да напомня колко е важно да гледаме ведро на живота и винаги да наблюдаваме случващото се от забавната страна - очарователна епитафия на сериозната журналистика - онази, която днес почти не съществува.

Впрочем Don’t Look Up прави сериозната крачка, която медиите не смеят да направят. Използва всички възможни средства - в случая звезден каст, шумна сатира и горчив сарказъм, само и само да ни накара просто да погледнем нагоре. Филмът ни представя отвращаваща реалност, в която масовата паника и истерия се крият зад мемета и смешки в интернет; в пространството изтичат голи снимки на президента, който после забърсва срама, включвайки се в кауза, от която не се интересува; хората трескаво споделят фалшиви новини; водещата в развлекателното предаване изглежда като леконравна актриса от евтин филм за възрастни, а учените агонизират, защото никога никой не чува това, което се опитват да кажат. Авторитетът им се измерва по това дали са секси (защото “секси учен” звучи много привлекателно), а гледаемостта на предаванията, в които участват, се определя от това дали и колко псуват в ефир. Всичко това звучи доста познато? Виждали сме го някъде…

Ако според Платон можем да простим на детето, когато се страхува от тъмнината, а истинската трагедия на живота е, когато човек се страхува от светлината, то може би трябва да си зададем въпроса кога настъпва въпросната светлина и защо изобщо бихме се страхували от нея. И причините вероятно са две. Първата е, че ако сме свикнали да живеем в слепотата на медийната мъгла и в шума на фалшивото веселие, то значи твърде вероятно живеем на ръба на депресията и се поклащаме, крепейки се на саркастичната патерица, следователно светлината е далечно и неизвестно понятие… а то, неизвестното, както разбрахме, ни плаши откакто свят светува. И втората е, че светлината се предполага, че е пред нас, когато проблемите са вече зад гърба ни. А това е трудно и мъчително пътешествие. На много малко хора им се минава през смрадливия тунел, макар и да знаят, че може би от другата страна ги чака щастливият живот на Зуахатанео.

Don’t Look Up е важна и много тъжна сатира, базирана на съвсем възможни събития. Сатира, която крещи и ни умолява. Ужасният нов свят може да бъде прекрасен. Или поне по-малко ужасен. Но само ако изберем да го направим такъв. Всичко е избор и е полезно да помним, че не е толкова тежко да направим избора, колкото да понесем последствията от него.