Един Елин говори за любов

Любим наш поет!

Тогава, когато един Елин тихо говори за любов, върху сърцето бавно се пуска тиха бримка на тъга. 

Обеците натежават от обесването на влюбения.
Джим Морисън се дави в собствената си поезия.
Грамофонната плоча бавно се завърта до създаването на безкрайна есен.
Скоти Фицджералд потъва в сенките под очите на Зелда.

Любовта се превръща в нежно облизване на сладката канела по пръстите.

А рейдиохед звучат в дъното, за да прегърнат меланхолията на тежкия вселенски октомври.

Един Елин. Роден днес.

ЗЕЛДА 18

Какво не ти възпях, какво остана. Какво от поколенията скрих – навярно

няколко сълзи, навярно два-три шала. Но все пак беше ли добре – за

бъбреците, за обувките, неврозите. За меланхолиите от пауновата ръж.

За дефилето ти в поезията на народите. За алхимичното в скръбта ти:

беше ли добре. За щрихите, ребрата. За въздуха от борови игли след

възторзите и колената. Достатъчно ли беше за въздишката, за маниера.

И за началото на новий свет, когато сваляш си корсета.

За деколтето, дето носи вятъра, говорих ли, за ставите. За гребените, вените –

добре ли беше. За култа, дето си сред младите. Сравних ли фибите ти със

гондолите. Затворих ли сезан, мане, моне, за да рисуват по роклите. Наблегнах

ли достатъчно върху грима и песимизма. Говорих ли добре за скулите и

чантите. Затова, че си принцесата на лудите. Какво не ти възпях, какво остана.

Навярно някой щрих, навярно малко от тъгата. Не бях ли малко семпъл към

ноктюрното в смеха, походката.

 

Не бях ли малко по-обран за рамене ти – разкоша на природата. Достатъчно

ли беше за ушите, воплите и диадемите. За обеците, пред които кланят се и

и левите, и десните. За естетиката, с която пиеш и разливаш виното. За клепачите

ти, от които тръгва киното. Наблегнах ли достатъчно на жеста, на детайла. За

меланхолиите разлистили безкрая казах ли. За ревматизма. За приливите в

очните дъна. За гривните, обувките. За структурата, принципа на вечността

изобщо споменах ли нещо.

 

ако нещо съм пропуснал, зелда

аз няма това да си простя

и с черний, гарвановий срам

един елин ще си отиде от света

като бълха

като бълха

Из "Зелда", изд. "ICU"

КАНЕЛА 5

когато очертанията ти отместват вятъра встрани и

целият пейзаж се разрушава постепенно, неприлично

и изворната ми тъга по теб започва да стърчи, да се

превръща във естетика, във фреш, във оптимизъм,

Не е ли това рахманинов. Не е ли пяната на всичките

треви, метафори, сезони. Не е ли цялата модерност на

света, кажи ми. Аз искам просто да те обнародвам

днес. Да те издигна над дървета, дъждове, човечеството.

Безпаметно да онанират мъртвите и живите поети там.

Канелата в дъха ти да подвържат в книги. И всички семпли

рими за смъртта, да се използват по-практично за капчуци

и малини. Не е ли това рахманинов, кажи ми. Не съм ли аз

сомелиер на кожата ти бяла. Не съм ли облак на сълзата

ти сребриста. Не съм ли нова версия на всичко,

но трябвам ли ти аз, кажи ми. Един човек - фадо, един

човек безмислен. Стоящ на дълги барове, напиващ се

до есен. PR на кожата ти, но и на скръбта. Заровил се в

депеш, в цветаева и стари филми. Отекнал някъде встрани

от тоз пейзаж. Все по-клиничен депресар, разпаднал се

сред лаура, къркане и цска. Кажи ми. Ще можеш ли до него,

да се упойваш, да цъфтиш, да бъдеш вечна ти, каквато си

сега. Какъв е тоз човек изобщо, не сбърка ли. Кажи ми.

Из "Kaнела", изд. "ICU"

Из ОКТОМВРИ

Не ми достигна цялата есен, за да си остана същият.

Събуждам се във ягодовите поляни. Очаквам ги. Раз-

мислям ги. Танцувам. С чарлстона – на баща ми. С фланелката на вълни и брегове. Танцувам. Протърквам шепотите си нагоре. Във зеленото. Стърчи сърцето. Става по-обширно. По-претенциозно става.

Скърбя по ягодовите поляни. Изпадам в дисбаланс. Във

обща недостатъчност. Падам в медицината. Мрачни

гълъби чоплят банички пред градинката на театъра.

Гълъбите са от химикали и от пушеци. Псевдо са.

Виждам – Кольо Карамфилов ги преписва. Прави ги зелени. Прави ги стеснителни.

Трудно се изказвам. Хриптя. Дишам чучулигите. Ходя в

локвите и пускам кораби. Корабите продължават във калта. Плуват си в калта. Телата им са се разперили. Разпадат се в поезията. Ширнали са се в поезията. Изпръхват в безутешност. Октомврийска кал и бели кораби. Кавър на смъртта. Кавър на лилавото.

И нямам чувството, че се събуждам. Спя дълбоко, грубо,

резедаво. Разнежен в меланхолии. Паднал в меланхолии.

Потънал в чучулигите. Сънувам. Меланхолиите ми са

фентъзи. Пълни са с нитрати и движения. Когато ги

натискам, цвилят. Чуруликат. Мънкат си. Правят го

тактично. Правят го с голяма отговорност. С цялата

природа на нещата. С другата природа. По-предишната.

Майка ми танцува в ягодовите поляни. После ги полива

и ги плаче. Аз й вярвам. Разсъждавам. Правя изводи. Мисля за човечеството. За цялото човечество. Облегнат на витрината на супермаркета. Мисля си. С култовия

чарлстон на баща ми. С фланелката на вълни и брегове.

Мисля. Чарлстонът е прокъсан на коляното.

И на другото коляно.

Някога. В една обилна есен в стария пловдив. Една жена

ме поведе към тоалетната. Миглите й бяха като етноси.

Глезените й припяваха. Започнахме да чистим графитите в тоалетната. С ръкавите на пуловерите си. Все едно пеехме. После тя избяга някъде на север. Скръб по

корабчето във калта. Скръб по ягодовите поляни. Вечна

скръб.

Затова не мога никога да се разкажа. Стеснявам се.

Изпадам в недостатъчност. Изпадам в асоциалност. Искам

да съборя библиотеката. Късен съм. Във витрината на

супермаркета виждам Кольо Карамфилов. Махам му. Той

е застинал до някаква реклама за цигари. И пуши.

Продавачката се смее. До сливиците. На Кольо Карамфилов му е скучно.

Убива ми сърцето. Губя формите си. Биографията си.

Виждам. В очите на градските гълъби прожектират

клип. Старец и старица се целуват. Девствени са. До

тях – бутилка спрайт. Аз продължавам. С култовия

чарлстон на баща ми. С фланелката на вълни и брегове.

Продължавам. Бързам. Някой е поливал ягодовите поляни. Те са разцъфнали. И чуруликат чучулигите. Някакъв кавър си чуруликат.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт