Господин Лафонтен в плен на Нейно величество поезията

Имало едно време едно малко приказно дете, което израснало във вълшебните гори край Шато Тиери, но тогава все още не знаело, че предстои да има блестящ живот в Париж и да се превърне в един от най-популярните и значими писатели на всички времена. 

"Не е възможно да се харесаш на целия свят или на баща си.“

Преди 400 години на 8 юли в Шато Тиери се ражда Жан дьо Лафонтен. Емблематичният френски баснописец израства в семейство на лесничей и още в ранните му детски години биха могли да бъдат забелязани първите искри на голямата магия, която предстои да се случи по пътя му. Едва на 20 години той постъпва в братството на ортарианците и там започва да се готви за духовен сан и кариера, но младият мъж посвещава повечето часове на двете си най-съкровени страсти - философията и поезията. Дори и когато през 1647 г. бащата на Жан му предава длъжността на горски и го убеждава да се ожени за 15 годишно момиче, той не проявява сериозен интерес нито към работата, нито към семейните задължения у дома. Да, жени се, но не, не успява да намери мястото си в семейното огнище. Мислите му са изцяло превзети от литературата и съзнанието му е обсебено от идеите на големите философи.  Без да се стреми да се хареса на съгражданите си, на баща си, или дори на собствената си съпруга, Лафонтен следва сърцето си и то го отвежда в Париж, където живее до края на земния си път. Там го посрещат градската бохема, редица приятели, мнозина почитатели на таланта му. Копнежът по писането и красивия живот откъсват изцяло мислите му от семейството и с години не се връща на родното си място, пък когато това се случва, е едва за няколко дни и най-вече с цел да прекара време при приятели. 

"Всеки вярва лесно на своите страхове и желания.“

Жан дьо Лафонтен вярва силно в желанията, мечтите, копнежите и поривите на сърцето си. Историята пази кореспонденция между него и съпругата му, в която откровено се говори за редица любовни романси, които му се случват с красиви леконравни столични дами. Бавно, но сигурно успехите му започват да придават блясък на личността му. Името му все по-често се споменава в парижките салони и кафенета. Цялата аристокрация покровителства писателя, пък той с лекота успява тънко и съвсем деликатно да й се надсмива. Салонната слава обаче бързо му омръзва и Лафонтен започва да копнее за още. Мечтае да бъде първокласен поет и сбъдването на тази мечта не закъснява. През 1661 г. написва великолепни стихове по повод нерадостната съдба на Никола Фуке. С “Елегия към нимфите от Во” той се застъпва за Фуке пред Луи XIV и това произведение изстрелва кариерата му във върховете.

"Рядко се среща истинската любов, но истинското приятелство се среща още по-рядко.“

Човешките отношения и приятелството са особено, деликатно и относително понятие. В периода между 1659 и 1665 г. Лафонтен става част от кръга на “петимата приятели”, в който също са и Молиер, Буало, Расин и Шапел. Успява да съхрани добра връзка с всеки един от тях поотделно, макар че настъпва период, в който петимата трудно понасят компанията на останалите и едва стоят в една стая. Дружи с Конде, Ларошфуко и мадам дьо Севини. Не го допускат обаче до френския двор поради категоричната неприязън на Луи XIV към лекомисления и безотговорен поет. Дълго време Лафонтен не е допускан и за член на академията - това се случва едва през 1684 г. 

"Не продавайте мечата кожа преди да сте убили звяра.“

Най-мощният и силен успех за Лафонтен идва с басните. Тъкмо с тях той дава на литературата онова, което към онзи момент й липсва. Колкото и столетия да отброяваме след рождението и смъртта му, едва ли някога някой ще го измести от поетичния трон, на който го изкачват собствените му забележителни произведения. Между 1665 и 1685 г. излизат “Приказки”. Сюжетите не са непознати, иновативни и оригинални, в тях няма нещо, за което за пръв път се пише, често идеите са заети от други автори. Това, което отличава лафонтеновите творби от останалите, е новостта и веселието, обогатяващи текстовете. Поетичната обработка, идейният смисъл и естетиката не оставят читателя равнодушен. Понякога най-мъдрият начин да изразим недоволството си, е да разкажем приказка и чрез нея да се противопоставим на всичко, което не харесваме в околния свят. Чрез образите на животните писателят ловко, иронично и шеговито изобличава хората и осветява техните недостатъци. Лицемерието, егоизмът, глупостта, гордостта, ласкателството и страхливостта са главни герои в първия сборник, наречен “Басни, избрани и предадени в стихове от господин Лафонтен”.

Всички басни на Лафонтен са събрани в 12 тома, писани повече от 20 години. Господин Лафонтен вече 400 години живее сред нас, обитава библиотеките и умовете ни. Жанрът, създаден от него, остава запазен и през вековете и новата свободна форма, чрез която момчето, отказало да се подчини на гората и семейството, решава да изрази себе си, и до днес остава основен наш източник на мъдрост, уроци и поуки, които да помним завинаги.

В залеза на живота си Жан дьо Лафонтен става вярващ (под въздействието на мадам дьо Саблиер), но до последния си дъх единственото нещо, към което проявява сериозно отношение, е само и единствено нейно величество поезията.

Отбелязваме рождението на виртуозния писател с две луксозни издания на басните, в които текстовете са подбрани и преведени от Атанас Далчев и Александър Муратов, а думите прегърнати в илюстрации и корица от Люба Халева.