Марина Цветаева е вечна неделя и безконечна любов

 Марина Цветаева. Голямата руска поетеса цял живот е обречена да живее не в своя личен поток на времето си, а някъде встрани, извън своите потребности от епохата. Можем ли днес да си представим, че някога, някъде в Москва, едно момиче на 6 годишна възраст започва да пише поезия?! Марина е родена, за да вдишва и издишва поезия. През дните си минава със смелостта на творческия бунт и водена от любовта към думите.

Живее в размирни времена, но категорично отказва да напусне въображаемия си свят на романтични книжни представи за живота. Раздава щедро душата и сърцето си на тесен кръг приятели, които са готови да разберат смисъла на поезията й. И до днес е запазен афиш от 11 декември 1920 г., когато  общоруският съюз на поетите организира “Вечер на поетесите”. Тогава крехката Цветаева се явява с тъмна широка рокля, препасана с огромен колан. Носи военна чанта и къса бухнала коса. Самата тя подхожда с недоверие и ирония към литературните среди. Среща насмешки към поезията си. С всяка следваща строфа обаче всяка подигравка бавно започва да се трансформира в аплодимеснт, възторг и овации. 

 

Любов! Любов! И в спазма, и без сила –

ще трепна — оживея — полетя.

О, мила! Даже в гробищна могила,

повярвай, няма с теб да се простя.

Дарени са ми две крила прекрасни

да разсека претеглянето зло.

Знам впримчени, безоки и безгласни,

но аз не влизам в тяхното число.

Протегнала ръце и стан упорен,

с единствен мах ще се изтръгна пак

от тебе, смърт! — Опален е до корен

лесът и се разтапя слегнат сняг.

И ако все пак — траурна и строга –

поискам да прекрача в оня свят,

това ще бъде само за да мога

да звънна в стих — и да разцъфна в цвят.

Превод от руски: Иван Николов

Марина Цветаева е безкрайна неделя, трагенийна поетична пищност, ароматно цвете и неувяхваща аристократична наивност. Поезията цял живот е нейна неотлъчна спътница. Отдалечаването от любимата Москва води писателката до ръба на ужасната мизерия. Бавното умиране от глад не успява да умори вдъхновението. Моралната самота, царуваща в душата на Цветаева опира чело о рамото на писането.

Харесва ми, че не от мен сте болен,

харесва ми, че не от вас съм болна,

че няма да въртим кълбото земно

под стъпките си във нощта спокойна.

Харесва ми, че мога да съм смешна —

разпусната — без с думи да играя,

и да не се червя, че по погрешка

докосваме се с дрехите накрая.

 

А също ми харесва, че пред мене

прегръщате спокойно друга,

че огън адов няма да ме вземе,

когато аз не Вас целувам.

Че името ми нежно, нежни мой,

от вас напразно няма да го чуя,

че никога в църковния покой

над нас не ще изпеят: "Алилуя“.

 

С ръцете и сърцето Ви благодаря,

че ме обичате без сам да знаете —

за редки срещи в залезна заря,

за нощното спокойствие, за дланите,

които са далече в слънчевия ден,

за наште неразходки в лунен час —

че болен сте — уви, но не от мен,

че болна съм — уви — но не от Вас.

 

Превод: Георги Динински

 

Поезията на Марина Цветаева е сеизмограф на душата, мисълта и сърцето. Всяка нейна строфа е леговище за всички неслучени сънища. Колкото и да се лута между реалното и нереалното, Марина все се води от собствения си живот. Грижи се за овехналите цветя в душата си и ги превръща в поезия, а не в мъртва природа. Романтичната възторженост, струяща от стиховете ѝ прегръща нежно всички бързо изменящи се емоционални състояния. 

 

Моето прозорче тясно

е високо над света.

Ивица от слънце ясно

рамката му очерта.

Превод: Иван Николов

 

 

Падна слънчев кръст и ето:

с мека болка и тъга

аз си мисля, че в небето

съм погребана сега.

 

Марина Цветаева е вечна неделя, която тича по следите на безвремието и се надбягва с живота и смъртта. Напрежението и тъгите на Европа между двете войни са тъй мъчителни за душата на поета. Прави опит за самоубийство, още когато е едва на 17 г. Животът драска чувствителното сърце на писателката и година преди да падне в прегръдката на смъртта написва в дневника си:

 

“Година вече търся смърт по мярка. Всичко е уродливо и страшно. Да се нагълташ - мерзост, да се хвърлиш - враждебност, изконната отвратителност на водата.”

 

С годините депресивните състояния на Цветаева се засилват с огромна мощ. В есента на своя живот удря дъното на отчаянието, което е следствие от началото на войната и евакуацията в дълбоката провинция. Тогава Марина не може да си намери работа и се моли да бъде наета поне като миячка или чистачка. Единствената мисъл, способна да даде някаква утеха на клетницата, е синът ѝ. Тогава Мур е на 15 г. и Марина иска да живее, за да му бъде нужна. А дали във всеотдайността си всъщност е полезна или дълбоките ѝ депресии тровят момчето? Цветаева взема решение да приключи странствата си по тази земя. Наема стая в къща и се беси на гвоздей в плевнята. Оставя бележка: “Искам Мур да живее и да се учи. С мен той ще пропадне ” След погребението на поетесата синът ѝ възкликва: “Марина Цветаева постъпи логично.” 

 

Ще умра, без да кажа: Аз бях.

Не скърбя, нито търся виновни.

Има нещо по-важно, разбрах,

от страстта на победи любовни.

Превод: Димитър Калев 

 

Със крило хлопаш в мойте гърди,

млад виновнико, за вдъхновение.

Аз на теб заповядвам: бъди!

Аз — оставам докрай в подчинение

 

марина цветаева цветаева поезия любов