Непознатите полароиди на Роби Мюлер – „майсторът на светлината“

Операторът, известен с „Танцьорка в мрака“, „Париж, Тексас“ и още куп добри филми, разкрива голямата си фотографска страст.

Роби Мюлер е момчето, което никога не спира да снима и да преследва светлините и сенките, да гони ветровете и да улавя слънчевите лъчи. Придава на текста отделна атмосфера и чрез майсторската си работа с камерата добавя допълнителна стойност към написаното. Днес отваряме тъмната стая, в която се пазят непознатите полароиди на един от най-великите оператори за всички времена. 

Роби Мюлер е операторът, който промени лицето на киното завинаги. Познат и като "майсторът на светлината“, той работи с Вим Вендерс, Джим Джармуш, Стив МакКуийн. Когато застава зад камерата, обича да експериментира, играейки със светлината, сенките и контрастите така, че да придават смисъл и да създават допълнителна атмосфера в историята. Заедно с Вим Вендерс работят по "Алис в градовете“ (1974 г.), "Американският приятел“ (1977 г), "Париж, Тексас“ (1984 г.), с Джим Джармуш създават кинематографска магия в "Down by Law“ (1986), "Мистериозният влак“ (1989 г.), "Мъртвец“ (1995 г.), а с Ларс фон Триер са тандем в "Порейки вълните“ (1996 г) и "Танцьорка в мрака“ (2000 г.). За работата на Мюлер Стив МакКуийн казва пред The New York Times: 

"По някакъв начин го сравнявам с блус музикант. Изсвирва само няколко акорда и предава това, което има нужда да бъде предадено на хората.“

Роби успява да предаде каквото е нужно и чрез полароидните си снимки. Обикновено подобен тип фотографии с времето губят цветовете си, избледняват и позволяват на светлината и годините да ги лишат от очарованието им. Полароидите на Роби обаче са във все така отлично състояние – цветовете са наситени и изглежда сякаш са заснети преди малко, макар и да са минали десетилетия. Причината е, че ги съхранява прилежно и внимателно в тъмна стая, в която не допуска да бъдат унищожени от пряка и ярка светлина. Прави ги за себе си и ги трупа така, както художник пази най-ценните си картини. Публично иска името му да бъде свързвано само с операторската дейност и никога не се възприема за артист или фотограф, но въпреки това, когато по-късно издава Robby Müller: Polaroid book, изпитва наслада. Причината за нея не е фактът, че името му застава на корица на книга. Радостта му е продиктувана от това колко много хора се вълнуват от снимките.

Дори когато снима цветя, те не изглеждат кичозно, а приличат на красиви ботанически книги от 70-те. Роби притежава око за тихата красота и с лекота я улавя, снимайки. Творбите му не са шумни, никога не крещят "Ето ме! Тук съм!“, те просто притежават поезията, която малцина са способни да съзрат.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт