Чужд сред свои

Германският режисьор от афганистански произход Бурхан Курбани екранизира класическата творба „Берлин Александърплац“. Филмът е в програмата на CineLibri.

Името може и да ви прозвучи странно за немско: Бурхан Курбани. Роден е преди 40 години в градче до Кьолн. Година преди това родителите му са пристигнали в Германия от Афганистан и са получили статут на политически бежанци. Синът им обаче израства (почти) като обикновено немско момче. Или поне всички се опитват да е така. След гимназиалната си матура Бурхан започва работа в женското списание "Ел“ в Щутгарт, после пък се премества в театъра в града, където става помощник-режисьор. Някак естествено пътят му го отвежда до киноучилището в Баден-Вюртемберг, а оттам до Висшето киноучилище в Потсдам. Първите му късометражки печелят награди на студентски фестивали. Игралният му дебют е включен в конкурсната програма на Берлинале през 2010 г. 10 години по-късно Курбани отново е в конкурса на същия фестивал с екранизацията си на романа "Берлин Александърплац“ от Алфред Дьоблин. Романът излиза през 1929 г., поради експресивния език и монтажната структура и до днес се смята за един от най-успешните в немската литература. Пренесен е на екран почти веднага след публикуването си – през 1931 г. Историята обаче пази по-добри спомени за телевизионния вариант, предложен от Райнер-Вернер Фасбиндер през 1980 г. Фасбиндер снима 13 епизоди и епилог. Сериалът е излъчван и по БНТ.

И сега романът отново стои в основата на филма на Бурхан Кубани – 90 години след написването му той продължава да е актуален: отношенията са като в тогавашен Берлин, но героите изглеждат малко по-различни – повечето от тях са имигранти. Защо режисьор от афганистански произход посяга към една от най-немските книги? 

Ето обясненията на Бурхан Кубани за книгата:

"Като ученик много се мъчих с "Берлин Александърплац“. Може би на 16 години просто не съм бил подготвен за всичко онова, което предлага тази книга. Бях зает с други неща – да съм куул, да ме харесват момичетата. Открих романа за себе си няколко години по-късно, когато се преместих да живея в Берлин. Уж само го разгърнах и докато се усетя, го бях погълнал целия. Стори ми се, че бих могъл да направя филм по него. Но заради тежката сянка на Фасбиндер си казах, че това не бива да е филм за някогашното време. Действието трябва да се развива тук и сега. Грабна ме формата на романа – монтажната техника. Запазих по някакъв начин тази структура и триъгълника на отношенията между героите Франц, Мице и Райнхолд. Книгата разказва за това как хората се оправят или пък не се оправят в големия град, как той си играе с тях и често ги унищожава. В този смисъл днешният Берлин е същият като онзи Берлин от преди.“

За разликата с Дьоблин:

"Тя е в героите. Франсис е бежанец от Гвинея-Бисау. Опитва се да си намери легална работа, не му се получава. Започва нелегално на един строеж, но изгубва и тази работа. Принуден от обстоятелствата той се плъзга все по-надолу и става дилър на дрога. Мястото на действието е парк, до който живея. Почти всеки ден наблюдавах как се държат дилърите там. Когато започнах подготовка за филма, говорих с полицаи, установих личен контакт и с някои от момчетата в парка. Тогава разбрах какво означава да живееш в дом за бежанци и на практика да си ничий гражданин, да нямаш своя държава. Никой не желае да е нелегален. Исках да разкажа историята на човек, който се опитва да се измъкне от нелегалността, но системата, а понякога и самият той, му пречат.“

За биографичните моменти във филма:

"Родителите ми живеят с травмата на хора без родина. Дошли са в Германия само с два куфара и е трябвало да почнат всичко от нула и то без да разбират нито думичка от езика, на който всички около тях са говорили. С труд и упоритост те са успели да се издигнат и да влязат в средната класа. Това говори много както за тях, така и за Германия. Те са вярвали, че така осигуряват по-добро бъдеще на мен и на брат ми. Действително ние израснахме и бяхме възпитани като германчета. Това, което ни отличаваше от другите, беше само външният ни вид. Но се оказа, че не е никак малко. Чувството за "чуждост“ твърдо се насади в мен и още не си отишло. Мисля, че винаги ще бъде така. Хем съм част от Германия, защото аз друга страна не познавам и нямам, хем не съм. Близките ми, естествено, ме възприемат като германец, но дълбоко в мен е заседнало усещането, че хората въобще гледат на мен като на чужд. Това може да доведе до невроза, разбира се. Но има и друга, успокоителна гледна точка – да разбера и приема, защо тези, които не ме познават, ме възприемат така. Когато се поставя на тяхно място, си казвам, че и аз вероятно бих мислил по същия начин. Цялата тази смес от чувства бушува и в героите от "Берлин Александърплац“.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт