“Нелюбов” или кривото огледало, от което се страхуваме

“Нелюбов” на Андрей Звягинцев е мрачна и болезнена приказка за клетото и отчуждено социално съществуване, в което сме заключени днес. Красноречивото заглавие правилно подсказва каква е посоката на фабулата. Пред нас се изправя дисфункционално семейство, което е спряло емоционалното си развитие някъде в мраморните окови на собствената си тотална липса на емпатия, споделяне, говор и разбиране.

Филмът започва с перфектна илюстрация на замръзнала, студена, празна и сива земя, която е метафора за ледения, сив и нелюбовен свят, в който сме принудени да живеем. Тогава, когато сами успяваме да умъртвим всичко живо...тогава всичко е загубено. Визуалната атмосфера на филма води до усещане за квази съвършенство, което граничи с тревожност и паника. Паника, че нещо лошо предстои да се случи. Или дори по-опасно.... паника, че никога нищо няма да се случи.

Разбира се, нищослучването не е характеристика на киното, което прави големият руски режисцор Звягинцев. “Нелюбов” е кривото огледало, в което всеки зрител неминуемо се оглежда. Режисьорът проявява смелостта и куража да разкопчае дългия шлифер на реалността ни. Бавно къса копчетата й и тя се показва гола, грозна и такава, каквато е. Такава, каквато не се срамува да бъде. Тялото й е студено почти като на труп, кожата й е противна и проядена. Всеки допир боли и спомена за нея не води до нищо хубаво.

Женя и Борис са двойка, която живее в огромно и красиво жилище с всички удобства, за които всеки един от нас би могъл да мечтае. За разкош, разбира се, в апартамента има и детска стая, в която малкият Альоша се опитва да живее и да съхранява себе си, въпреки разпада на семейния микросвят, който се налага да обитава. Един от проблемите, които поставя Звягинцев, е осъзнаването и отговорността. Физическото сътворение на едно дете далеч не е синоним на превръщането на това дете в човек. Когато синът или дъщерята се превръщат във футболна топка, която няма свое собствено поле, тогава мачът е загубен. Образът на Женя събира в себе си отчужденост (от близките, околните и света), нещастие и безразличие, които бавно, но сигурно водят до неизкоренима безконечна апатия. Депресията й се усеща от всеки кадър и не носи усещане за майчинска любов и загриженост. Не носи усещане за никаква любов… Впрочем редно е да се отбележи, че днес твърде свободно и нехайно боравим с думата “депресия”. Това не е състояние на умора или гняв. Не е последствие от неуспехи, тежък работен ден или несполуки в личния живот. Депресията е монотонно безразличие и тотална липса на каквато и да е емоция. 

 

Сенките под очите на Женя се увеличават все повече с всеки един час, прекаран пред динамичния и непрестанно движещ се дисплей на смартфона. Наркотикът на нашето съвремие, които така мощно ни забива в разочарованието от собственото ни съществуване, че води почти до клинично нещастие. Често пропускаме да отбележим, че това, което индивидът споделя в социалните мрежи, е само селекция от моменти. Каталог с подредени имагинерни щастия. Надежда, че можем да скрием нещастието си. Или поне да го предрешим като щастие. Така някъде някой зад оковите на своя собствен монитор ще се удиви на радостта ни. В най-добрия случай и ще завиди.

Именно по този начин Женя се опитва да открие утеха. Безпардонно и с липса на каквито и да било угризения си позволява на висок тон да спори с мъжа си. Не се свени да изкрещи нелюбовта към детето си. Макар и крясъкът да се разпръсва нейде о стените, неминуемо минава и през детската стая. А за малкия Альоша едва ли би имало нещо по-мъчително от това да узнае, че не просто не е желано дете, ами е пречка. Вероятно сполетян от чувство за вина и дълбоко нещастие, той изчезва. С което нарушава равновесното безразличие, настанило се между майката и бащата...

Ако образът на майката е категорично отблъскващ и неприемлив, то фигурата на бащата е сякаш по-мека, но отново толкова небрежна и несвързана със здравата представа за родител. В очите му по-скоро се чете непознаване на материята, умора, тревожност и липса на усърдие. Разбира се, дал е своя грандиозен принос за сътворението на детето, но би изпитал облекчение, ако някой друг може да поеме грижите и всички съпътстващи отговорности. 

Впрочем натрапчивата нелюбов между родителите е категорично подчертана и в търсенето на периферни любовници. Бидейки нехайни, незаинетересовани и празни, и двамата все пак откриват време, желание и енергия да потърсят малък остров на щастие в обятията на любовник. И именно тези любовници са единствен лъч надежда. Надежда за неколкоминутна радост.

Образът на детето Звягинцев изгражда предимно през търсенето и информацията, която дават родителите. А тя, разбира се, е оскъдна. Малкият Альоша намира убежище в стара изоставена сграда - някога била дом на културата. Страховита е идеята, че сред опасните и гниещи стени едно дете може да се чувства по-спокойно и приятно, отколкото в собствения си дом. Внезапното и напълно мистериозно изчезване на детето кара Женя и Борис да изпитат тревога. Или да се престорят, че изпитват тревога. Опитвайки се да постъпят рационално, пред лицето на света показват реакцията, която се очаква. Сълзи и тревожност. Паникьосва ги идеята за изгубеното дете или по-скоро ги гони натрапчивото усещане за чувство за вина. Вина, че са се провалили. Вина, че не са достатъчно добри. Вина, че са прогонили собственото си дете? А дали не е вина, че изобщо са го създали?

Все пак протоколната загриженост се движи по задължителните процедури, които включват безкрайни полицейски разговори и показания. Показания, от които единственият резултат е непознанието на собственото си дете. “Добре е.”, твърдят Женя и Борис. А добре ли е наистина? кого го интересува? Тяхното “Добре е.” се свежда до двигателни функции и покрив над главата. 

“Нелюбов” носи непрестанното усещане за очакване. На нещо или някого. Развръзка или най-сетне любов. За да изпита силите на зрителите до краен предел, Звягинцев ги хвърля в лапите на смъртта. Студена, грозна и рушаща, каквато винаги е била. И именно там - в ледената морга пред шокираните лица на родителите, филмът се отваря. Отваря се широко за интерпретации и различни варианти. Имаме труп, но не и идентичност. Имаме чувство за вина, но не и чувство за отговорност. Альоша ли е умрял или не? Провалихме ли се или не? 

Именно този тежък и грозен момент в “Нелюбов” е единствен кадър, в който се наблюдава зародиш на емпатия и майчински инстинкт. Женя се срива под тежестта на мрачната мисъл и потъва в своето шумно, влажно и червено отрицание. Реакцията на Борис би могла да бъде разгледана и като премълчаване на очевидното. Но това, разбира се, е известно само на Звягинцев. А може би и той не е сигурен чий труп сме видели...

Животът продължава без пречката, носеща името Альоша. Продължава все така импотентен и почти мъртъв. Сив и празен. Отново безсмислен, водоравен и лишен от любов.

Въпросите, отговорите и изводите в проекта “Нелюбов” са страшни. Опасни са, защото са кривото огледало на нашата действителност. Кривите огледала са смешка и не отразяват истините? Дали? Нека това бъде единственото ни успокоение. Защото от именно през изкривеното излято сребро понякога излизат страховете ни да се погледнем такива, каквито се чувстваме вътрешно. Зад перфектната поддържана опаковка. Отвътре сме ниски, дебели, грозни, страшни, несиметрични, изкривени до гротеска. Това е и новият филм на Звягинцев. Блестящо изкривен до гротеска. Така блестящо изкривен, че почти изправен до реалност… Сърдечният ритъм е заглушен от нотификации на смартфон. Цветовете на житейската динамика са удавени в мраковете на безвремието. Социалната депресия изтръгва въздуха от гърдите и води до вечна замръзналост. 

филм Елен мнение Кан