Алън Паркър, който ми помогна да надникна зад Стената

Спомен за една среща година преди да падне Берлинската.

На 31 юли рано сутрин след дълго боледуване на 76 години почина британският режисьор Алън Паркър, съобщиха информационни агенции. Авторът на "Среднощен експрес“, "Пилето“, "Мисисипи в пламъци“, "Ангелско сърце“, "Евита“, "Животът на Дейвид Гейл“ има 19 награди БАФТА, 10 отличия "Златен глобус“ и 10 "Оскар“.

Роден е през 1944 г. в Лондон. Той е първото дете на семейство от голям работнически жилищен блок, което завършва гимназия. Успява за кратко време да измине пътя от момче за всичко в една пощенска станция до автор на реклами в рекламната агенцията към пощата. Празното мазе на агенцията Паркър превръща в студио за рекламните клипове, които сам снима. През 70-те години заедно с продуцента Алън Маршал основава фирма, в която прави стотици реклами. По-късно ще каже, че това е неговото кинообразование. Младежът обаче не се задоволява с рекламите, иска да снима пълнометражни филми, примерът за които са социалните драми на Кен Лоуч. Опитва се да предложи сценарии на БиБиСи, но оттам ги отхвърлят. В едно интервю след години ще се оплаче, че в телевизията тогава са назначавали само хора, завършили елитните киноучилища. Паркър обаче не се отказва, ипотекира къщата си и така финансира "Бъгси Малоун“ (1976) – филмът, който принуждава професионалната общност да погледне сериозно на упорития, дошъл от социалните низини режисьор. В следващите години пътят е само нагоре, понякога дори толкова стръмен, че да се чудиш как не му се е завивало свят, поглеждайки назад. Освен това Паркър пише романи, есета, рисува комикси. Преди няколко години изненада с решението си да не снима повече кино. "С възрастта режисьорите не стават по-добри“, съобщи той и се оттегли в живописта. Възможно е и болестта да си е казала тежката дума.

Тази кратка справка днес може да бъде прочетена във всички вестници. Ще си позволя да ви предложа един по-дълъг и по-личен разказ за Алън Паркър: за една отдавнашна среща. Не защото придавам голямо значение на ролята си в нея, а защото ми се струва, че по някакъв начин е знакова за пътя на поколението ми.

Пролетта на 1988 година. Перестроечно време. Учех "кинознание“ във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) и бях определена за част от групата, която щеше да представи филмите от института на студентски фестивал в Бабелсберг, ГДР. Настаниха ни в общежитие на брега на езерото Ванзее. Първата нощ спах много лошо, дори може би и съвсем не успях да заспя, защото току нощната тишина се насичаше от шум като от картечна стрелба. Звукът ми беше познат само от военните филми. На сутринта българите се питахме какво ли е било това през нощта? Гедерейските домакини любезно ни обясниха да не се притесняваме, отсреща е "западният“ бряг и затова от нашата страна има поставено автоматично оръжие, което нощем се самозадейства, ако в мерника му се появи движещ се предмет. В случая били патиците. Хората отдавна не правили опити да напускат държавата точно на това място. Местните били свикнали с картечните откъси и не им обръщали внимание. Мисля, че на третата нощ и ние вече не се стряскахме от непривичния шум. С всичко се свиква.

С колега аниматор решихме да отидем до Източен Берлин. Познавах града, няколко пъти го бях посещавала по-рано, знаех за паспортните проверки например на гарата "Фридрихщрасе“, изобщо имах намерение да се представя като опитен екскурзовод. Но това, което се случи, ме свари напълно неподготвена. Качихме се на влакче с един вагон със спуснати прозорци и потеглихме из безкрайно поле с няколко малки селски спирки. Накрая влакчето спря насред полето, постоя малко, машинистът смени мястото и … тръгна обратно. Бяхме взели грешния влак. Географски нещата стояха така: Западен Берлин беше заобиколен от всички страни с източногермански територии. Но в нашия случай по маршрута Бебелсберг – Източен Берлин западната част се намираше в средата. За да се стигне от началната до крайната гара, трябваше да бъде заобиколена цялата западна зона, което излизаше към 4 часа път въпреки привидната близост. Това направихме, когато на другия ден се качихме на правилния влак. А спирката сред полето вероятно е била на километър от границата. Не се виждаше бодлива тел, нямаше вишки, Берлинската стена преминаваше на друго място, изобщо нищо нямаше. Но също както при нощната стрелба по невидимия враг и тук се сгъстяваше сюрреално напрежение, тъй като всеки усещаше, че там, в нищото, могат да те убият като едното нищо.

Българските студентски филми бяха много добре посрещнати на фестивала, някои получиха награди. Аз отразих международния ни успех в едно от вече несъществуващите филмови издания, без, естествено, да спомена битовите подробности за патиците и възможността да те застрелят в нищото. Животът продължаваше.

Тъй като вече бях натрупала фестивален опит, така необходим за всеки киновед, през ноември от кинофакултета ме изпратиха на друг фестивал – в Мюнхен. Заедно с колега режисьор. Неговата виза обаче щеше да излезе ден-два по-късно, така че се налагаше да тръгна сама, за да пренеса 9 тенекиени кутии с филми, включени в програмата на Мюнхенския студентски фестивал. Беше люта зима. "Ако ми беше дъщеря, нямаше да те пусна да пътуваш сама“, каза загрижено деканът на факултета режисьорът Борислав Пунчев. Но аз бях на 26, възрастта на безстрашните, предстоеше ми първото излизане на Запад и изобщо ситуацията беше "можеш ли да спреш ти вятъра“. Настаних деветте кутии с филми в купето на спалния вагон и тю-тююю! Да, преди това от ВИТИЗ се бяха обадили на консула в Мюнхен да ме посрещне и да ми помогне с пренасянето на кутиите с филми, които бяха непосилни за вдигане от сам човек.

В съседното купе имаше двама мъже: българин, който през час ме предупреждаваше през нощта да си заключа вратата. Особено в Сърбия! Защото влизат крадци! И един гастарбайтер турчин, който беше самото спокойствие. Както може и да се очаква – през нощта в Сърбия ограбили българина. Човекът слезе, нямаше как да мине границите без документи. 

Изви се силна снежна буря. В Мюнхен влакът пристигна с 9 часа закъснение. Естествено, никой не ме чакаше на гарата. Една по една смъкнах на перона претежките кутиите с филми (оттогава знам, че българското кино е много тежко), изправих се до тях … и се разревах. Нямах нито една западна марка. Трябваше да получа дневни от фестивала и също така да купя марки от консула. Но в този момент не разполагах дори с пфениг. Не знаех нито къде да отида, нито как. И както си плачех, пред мен се появи усмихнатата физиономия на гастарбейтера от влака. Натика в ръката ми сандвич, а в другата понечи да ми изсипе дребни пари, като повтаряше: "Телефон, телефон.“ Имах два номера – на консула, и на един оператор от Баварската телевизия. През лятото екип от тази телевизия беше снимал филм за ВИТИЗ. Пробвах първо с консула. Женски глас ми съобщи, че като разбрал за голямото закъснение на влака, консулът отишъл на друга среща и вече е невъзможно да ме посрещне. Баварският оператор обаче пристигна след десет минути и ме откара до кино "Ари“, където се провеждаше фестивалът. Тъкмо приключваше откриването.

Организаторите се зарадваха на пристигането ми, защото очаквали попълнение на журито с човек от България. Предната година филм на ВИТИЗ беше спечелил главната награда и по регламент в журито трябвало да има представител от киноучилището на победителя. Не знам как щяха да се развият събитията, ако колегата режисьор си беше взел навреме визата и бяхме пристигнали заедно. Тогава ези-тура ли щяхме да хвърляме кой да е в журито или какво? Но в случая съдбата играеше за мен. И така – оставих филмите и ме отведоха на първата опознавателна сбирка на журито.

Председател беше Алън Паркър! О, боже! Намирахме се в някакъв ресторант. Още не бях разбрала, че съм влязла в Запада, и вече стоях на една маса с величие от киносвета. Пък и ресторантът си го биваше! Възможно е да е бил и най-обикновена мюнхенска бирария, но аз и това не бях виждала. Какво ще си поръчате, попита председателят. Журито се състоеше от седем души, петима от които разгледаха менюто и веднага си избраха нещо. Двама казахме, че не сме гладни – аз и едно момче, което се оказа от училището в Бабелсберг, ГДР. Само ние бяхме от Източна Европа. Останалите възприеха като нещо нормално, че не сме гладни, и сладко-сладко си ометоха всички вкусни неща, които си поръчаха. А аз и гедерейчето преглъщахме и се правехме непукисти. Истината беше, че и на двамата не ни бяха дали полагащите се дневни и очевидно и той нямаше пукната западна марка като мен. В края на вечерята Алън Паркър плати цялата сметка. Но кой да ти знае? Пък и за първи път ми се случваше като кажа, че не искам, никой да не се опита да ме кандърдисва да го проискам. "Да“ беше "да“ и "не“ – "не“. Паркър черпи всички и през останалите шест вечери до края на фестивала. Държеше всяка да е в различен ресторант, за да опознаел Мюнхен. Бяхме и в любимата кръчма на Фасбиндер. Някой каза, че по това време Алън Паркър имал гадже германка, та затова приел поканата да оглави журито.

Кадър от "Среднощен експрес"

Първата вечер на Запад си легнах гладна, но затова пък с очи се бях нагълтала на какви ли не непознати и услаждащи се гледки. Изненадите продължиха и по-нататък. Например тогава видях първия копи-шоп, където можеш да платиш и да си преснимаш, каквото си поискаш. В България това беше невъзможно, дори и пишещите машини бяха на отчет, а пък хартията просто си я отмъквахме от учреждения и редакции. Често се пишеше и от двете страни на листа. Срещнах се и с български невъзвращенци от киното, на които обещах да не споменавам пред никого в София, че съм ги виждала. И сега няма да им съобщя имената.

Обсъжданията на журито от студентския фестивал в Мюнхен продължаваха до късно, почти докато ни изгонят от съответния ресторант. Алън Паркър водеше заседанията изключително умело, изслушваше всеки, дори ни поощряваше да говорим, предполагам, че му беше любопитно да разбере мисленето на младите хора, учещи кино. Както казах по-горе, самият той няма кинообразование и в работата си винаги се е състезавал с "учените“. А към мен и гедерееца проявяваше специален интерес, може да сме се държали като слон в стъкларски магазин, без да го осъзнаваме. Не налагаше мнението си, но и не се съгласяваше бързо с някого, ако той  не умееше убедително да аргументира мнението си. Наградата спечели анимационен филм (не помня заглавието и автора), който разказваше за същества, живеещи до ауспуха на автомобили и дишащи само газовете, които излизат оттам. Но един ден някой решава да спаси въпросните същества и да ги изведе на чист въздух. Там те умират, а които все пак оцеляват, търсят нов ауспух, за да се закачат за него. Филм за свободата и употребата й. Основна тема и в киното на Алън Паркър. Поглеждайки назад, съм сигурна, че тогава ние с гедерееца сме видели в тази студентска работа повече добре конструиран разказ и странно преобръщане на ситуацията, отколкото мъдростта за невъзможността несвободните хора да живеят в свобода. Защото още не можехме да си представим какво ще се случи, ако влакът от Бабелсберг по права линия стигне до Източен Берлин. Този опит щяхме да съберем по-късно.

В една от фестивалните вечери на среднощна прожекция Паркър ни показа филма си "Пинк Флойд: Стената“. Долби стерео. Май за първи път чувах такъв звук в кинозала. Седалките се тресяха, въздухът трепереше, сърцето се беше качило в гърлото. Знаех само тавата на "Пинк Флойд“. В последния клас на гимназията ни бяха дали да попълним някаква анкета. На въпроса "Какво е за вас училището?“ 80% от единадесетокласниците бяха отговорили: "Още една тухла в стената.“ После провеждахме комсомолски събрания, за да ни обяснят колко бъркаме. И сега този филм, който предизвика вътрешна треска и който някак те подтиква да събаряш тухлите на стените! За кратко ставаш истински смел. На ужким, но беше приятно. Без да знае, Алън Паркър ми беше помогнал да се настроя за период на събаряне на стени, беше ми инжектирал ентусиазъм и кураж. 

Кадър от "Пилето"

Последната вечеря след раздаването на наградите беше най-вълнуваща. Пиехме и плакахме, щастливи от срещата, нещастни от раздялата. Алън Паркър се сбогува лично с всеки от нас с прегръдка и "Ако дойдеш в Лондон, обади ми се!“ В София се пофуках малко, че съм се запознала с Алън Паркър, написах за фестивала и толкова. Известно време пазих в едно тефтерче надраскания му върху салфетка адрес (не знам защо не е имал визитка), после го изгубих. Къде ти да ходя в Лондон, че и да го търся?

Следващата година на фестивала в Мюнхен отиде студентът по режисура Христиан Ночев. Той има късмета да каже по "Свободна Европа“ колко много се радва, че Тодор Живков е паднал. Защото беше ноември, 10 ноември. Седмица по-късно му се наложи да обяснява във ВИТИЗ какво пък толкова се бил радвал. Може и да изглеждаше, че животът след падането на Берлинската стена се беше променил като с магическа пръчка, но на практика още дълго време промяната не се случваше.

Някъде по същото това време намерих в пощенската си кутия плик с много печати и много марки. От африкански държави, чието имена за първи път чувах, имаше няколко марки от ЮАР. Подателят беше Алън Паркър. Лондон. Първият печат беше с дата от декември 1988 г., което означаваше, че писмото беше пътувало почти година. Дали лондонските пощи се бяха объркали и бяха помислили, че София, България е някъде в Африка? Или нашите служби го бяха задържали дълго при себе си, остана неясно. Но така или иначе марките издаваха, че се е лутало из друг континент. Обаче беше стигнало до мен! Вътре имаше плакат на филма "Стената“, върху който пишеше: "Благодаря за твоята мъдрост, Алън Паркър“. Естествено, че се поласках, макар че не знам дали е ласкателно да си "мъдър“ на 26 години. Вероятно беше изпратил същото послание и до останалите членове на журито, но не можех и да бъда съвсем сигурна в това.

По това време малкият ми син беше на 4 месеца. Д-р Спок казваше, че когато детето опознава света, около него трябва да има цветни неща, които да привличат вниманието му. Закачихме срещу бебешкото легло плаката на "Стената“, който беше лъскаво черен с разтворена в ужас червена уста в средата по-долу. Като за хорър. Синът ми опозна "цветните“ неща в живота чрез него. Или поне това е една от семейните легенди.

Не пазя плаката. Затри се при многобройните смени на квартири. Но пазя благодарността си към Алън Паркър заради уважението към нас, студентите, заради липсата на снизходителност към по-неопитните, заради топлината в общуването му, заради любопитството му към другия.

През 2006 г. режисьорът беше гост на "София филм фест“. Не го потърсих. По това време филмите му ми изглеждаха прекалено политически плакатни. Какво да му кажа? А може най-вече причината беше, че се страхувах да не би да не се сети, че някога сме били в едно жури на студентски фестивал в Мюнхен. Все пак бяха минали 18 години. Предпочетох да не развалям този така вълнуващ спомен за първото ми излизане в Западна Европа с разговори от времето, когато вече пътуването не беше никакъв проблем. Не исках и да му казвам, че писмото му с плаката на "Стената“ е стигнало до мен година след изпращането. Казах си – нека тази история си остане загадъчна и мистериозна като намирането на писмо в бутилка, изхвърлено на брега от вълните.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт