“Убийството на свещения елен” или конспирацията на мълчанието

Йоргос Лантимос и чувството на вина, стерилното щастие, привидната перфектност...

“Нормалният живот е конспирация на мълчанието.” беше казал Албер Камю. Днес изкуството скача с двата крака в идеята за фалшивата нормалност, която под приятната си обвивка крие толкова много чернилка и ненормалности...

Режисьорът Йоргос Лантимос умее да прави кино, което не спазва каноните на реалността. Вместо това създава свои собствени правила. Излива сребърни огледала, в които героите оглеждат греховете си. Сътворява правила за възмездие, които трябва да се спазват докато някой не умре...

“Убийството на свещения елен” разказва историята на д-р Стивън Мърфи (Колин Фарел) - успял кардиохирург, който има цялото привидно и стерилно щастие на земята. Фантастична къща, красиви и луксозни мебели, невероятна външност и семейство-мечта. За красивата семейна снимка се грижат Анна (Никол Кидман) - любяща съпруга, готова да се подчинява сексуално, 12 годишният син Боб (Съни Сулджич) и 14 годишната дъщеря Ким (Рафи Касиди).

Разбира се, някъде до фанатично перфектното семейство е изправена и една мрачна и неясна фигура, която може да оплете конците на кукловода. Мартин (Бари Кьоеган) - объркан тийнейджър, чийто баща е починал на операционната маса на д-р Стивън Мърфи.

Сюжетът на филма пълзи през собствената си парализа между проблемите за отмъщението, чувството за вина, издръжливостта на семейството и възмездието. Лантимос пита дали имаме право да отнемаме човешки животи безнаказано.

Защо околните трябва да носят на раменете си нашата вина? Отива ли някъде тъгата, ако отмъстим на злодеятелят? Гнила ли е отвътре красивата ябълка?

Доктор Мърфи се опитва да води нормален живот, живеейки с опита да игнорира голямата си тайна. Всеизвестен факт е, че ако не говорим за проблема, то той не съществува. Дали? Чувството за вина обаче е винаги там и винаги е будно. Неспособно е на сън и спокойствие. Хирургът се опитва да води здравословна комуникация с момчето, останало без баща. От своя страна, то се лута между желанието да бъде част от перфектното семейство на доктор Мърфи и между копнежа да го накара да осъзнае тежестта на неволното си злодеяние. Разликата между знанието и осъзнаването е тънка, но дълбоко осезаема. Мартин е тийнейджър, зад чийто гръб стои нестабилна и страдаща от комплекси майка, която нехае за сина си. Момчето няма мъжка фигура, с която да говори за съзряването си, за живота, за тялото си, за целия път, който се налага да извърви от това да бъде момче до това да се превърне в истински мъж. Хирургът е длъжен да изпълнява всяко щение на момчето. Сякаш това би могло да заличи липсата на бащината фигура…

До този момент добре. В света на Лантимос обаче не може човешките взаимоотношения да се свеждат само и единствено до действия и думи. Мартин подава ключ в ръката на хирурга. Ключът води до порти, отключващи грозната зловонна смърт. Докторът е изправен пред тежка морална дилема. Пред лицето му се изправя въпрос, на който няма верен отговор. Красивите ръце на хирурга трябва да отнемат живота на перфектната Анна или на някое от децата. В противен случай всички те бавно и постепенно ще започнат да се превръщат в жертви на собствените си обездвижени тела. Докато от очите им не закапят кървави сълзи. Тогава вече ще бъде късно за всякакви решения, въпроси и отговори. Тогава смъртта тихо ще  пристъпи и ще отнема животи на случаен принцип…

Кинематографските решения във филма са гениални с контраста между визуалната стерилност и емоционалната мрачна какафония. Съвършенството и белотата на екрана чудесно партнират с камерната игра на актьорите. Усещането за привидна перфектност води до опротивяване. Пред очите ни се изправя семейство, което се грижи за себе си с поглед отвън. С непрестанната ясна идея за това “как изглеждаме в очите на околните”. Омагьосаният кръг на неясната вина и жаждата за мъст водят до непоносима тяга и безкрайно напрежение. Спасението е руска рулетка. Спасението не е изобщо спасение. Екранната приказка е фрагментарна, напукана и объркваща. “Убийството на свещения елен” е пъзел, който всеки сам трябва да подреди, за да може да отговори на въпросите, зададени от режисьора. От Камю. От митологията. От живота. 

Митологичният прочит на филма тегли към митовете за Троянската война. Помним добре, че в Агамемном на Есхил Ифигения бе принесена в жертва на Артемида. Защо? Заради смелостта да се похвали в ловджийските си умения. Заради убийството на един пословичен свещен елен… Разгледан през призмата на живота ни обаче, филмът е зловещ и психарски разказ за грозната конспирация на мълчанието и за неприемането на личностните злодеяния. Смел и дързък танц на възмездието и вината, която прехвърляме помежду си, само и само да не лежи само на нашите рамене. 

кино филм представяне Кан фестивал

бюлетин

още авангарт