Божествената дива на джаза Сара Вон

За нея Франк Синатра казва: „Саси е толкова добра, че когато я слушам, ми идва да прережа вените си с тъп бръснач.“


Стефка Иванова

На 27 март 1924 година, в разгара на "бурните за САЩ двадесет” на 20 век, когато джазът изживява своята славна епоха, в Нюарк, Ню Джърси се ражда Сара Лоис Вон, една от най-забележителните джаз вокалистки в историята на този музикален жанр. Заедно с Ела Фицджералд и Били Холидей тя влиза във великолепната тройка на най-великите джаз диви. Била е ненадмината в своята стилистична виртуозност и строг контрол над богатия си, ту топъл, ту дрезгав, разгръщащ се в диапазон от почти 4 октави глас. Надарена с рядък талант и непокорен дух Сара получава прозвищата "Sassy“ (заради дръзкото си поведение) и "Sailor“ (заради пиперливия си език), но най-характерен и отговарящ на изключителността на изкуството и личността ѝ е нейният трети прякор. Наречена е "The Divine One“ ("Божествената“), именно заради уникалния си, отличаващ се с богатство и пълнота глас, вариращ от сопрано до алт, както и заради неподражаемия си стил на пеене, характеризиращ се с широки преходи от плътни ниски към деликатни високи тонове и красиво музикално вибрато.

RICCARDO SCHWAMENTHAL/CTSIMAGES / COURTESY OF RESONANCE RECORDS

Самото ѝ появяване на света във времена, когато джазът става все по-популярен, сякаш предопределя съдбата ѝ. Не малка роля за любовта ѝ към музиката изиграват нейните родители, които макар и с обикновени професии – баща ѝ Ашбъри Вон е дърводелец, а майка ѝ Ада е перачка – притежават музикални интереси и умения и насърчават музикалното развитие на Вон още от детството. Баща ѝ свири на китара и пиано, а майка ѝ пее в църковния хор на баптистката църква Mount Zion и Сара от малка е отглеждана с отношение и любов към музиката и пеенетоНа 6 години Сара започва да взима уроци по пиано, а по-късно започва да пее в църковния хор на същата църква. 

Спечелването на популярния за времето конкурс за таланти – "Нощта на аматьорите”, –който се провежда в Apollo Theater в Харлем, поставя началото на певческата ѝ кариера. Конкурсът в Apollo Theater в Харлем  е известен с това, че плеяда американски музикални легенди като Ела Фицджералд, Били Холидей, Джими Хендрикс, Даяна Рос, Джаксънс 5, Стиви Уондър, Арета Франклин и много други стартират творческите си кариери след спечелването му. През 1942 г. 18-годишната Сара се осмелява да се яви с песента Body and Soul. Тя не само очарова публиката и спечелва конкурса, но и успява да привлече вниманието на друг вокалист и бендлидер  Били Екстайн, – който след като я чува е толкова  впечатлен, че убеждава Ърл Хайнс да наемат Вон да пее в тяхната група. През есента на 1942 г. тя е поканена да открие концерт на Ела Фицджералд, а малко след това започва да работи с Хайнс и Екстайн.

През 1944 г. Вон напуска Ърл Хайнс и се присъединява към новата група на Били Екстайн. Заедно с Екстайн работят тромпетистът Дизи Гилеспи и саксофонистът Чарли Паркър, които въвеждат групата в новия джазов стил бибоп. Вдъхновена от бибопът Вон вкарва този стил в своето пеене с песента Lover Man от 1945 г., която тя прави заедно с Паркър и Гилеспи. След като в продължение на една година има участия с оркестъра на Екстайн, Вон за кратко работи с Джон Кърби, след което се отказва от работа с големи групи, за да стане солов изпълнител (макар че често се събира отново с Екстайн за дуети). Така тя поставя началото на соловата си кариера, изпълнявайки хитове като Tenderly, I Cried for You, Make Yourself Comfortable, Serenata и др. По това време вече е получила прякора "Sassy“ заради нейният стил на поведние на сцената, а при едно представяне в Чикаго е наречена "The Divine One“ от местен диджей. В края на 40-те години популярните ѝ записи включват If You Could See Me Now и It’s Magic.

Типично за импровизационния аспект на нейното джаз изпълнение е, че то е съсредоточено върху орнаментиката, фразирането и мелодичната вариация. Най-забележимо в музикалния ѝ маниер на пеене е честото използване на връхлитащи глисанди с изява на пълната гама от обширния ѝ вокален диапазон, като гласа на Вон се усеща най-звучно в дълбокия тъмен регистър ниско в гърдите. С годините и възрастта тази гласова техника ще се развива все повече в дълбочина. Вон се отнася към гласа си повече като към мелодичен инструмент, отколкото като към средство за драматична интерпретация на текста, въпреки че изобразителните качества на нейния стил на пеене не пренебрегват и него. Характерно за певческата ѝ интерпретация е подчертаването на текстовия смисъл чрез често използване на закачливо вокално артикулиране и игриво оцветяване на отделни ключови думи.

Макар че работи и записва с големи оркестри, при изпълненията си на живо Вон се представя обикновено придружена само от музикално трио с водещо пиано. Музикантите в това трио често се менят през годините, въпреки че някои от най-любимите ѝ остават с нея за по-дълги периоди или имат чести завръщания и участия. Дори когато работи с големи оркестри, триото музиканти често присъства заедно с нея и оркестъра като ритъмна единица, осигуряваща приемственост. Освен, че е икономически по-изгодно, музикалното трио има и предимството да е много по-гъвкаво и приспособимо към променящата се среда при различните представления и към импровизационните специфики и капризи на Сара Вон. При минималното използване на инструментариум се осигурява и минимално разсейване от уникалния ѝ стил на пеене и богатия ѝ вокален тембър.

 

През следващото десетилетие последвали ярките ѝ 40 години Вон пее повече поп музика, въпреки че когато се присъединява към Mercury Records, тя записва и джаз парчета към спомагателния лейбъл EmArcyСлед 50-те години, при промяната на музикалните вкусове, Вон вече не създава големи джаз хитове, но създава и изпява голям брой поп хитове, сред които Whatever Lola Wants (1955), Misty (1957) и Broken-Hearted Melody (1959), от които продава повече от милион копия. Вон изнася концерти в САЩ и Европа, а нейни песни са включени в музиката на филми като Disc Jockey (1951) и Basin Street Revue (1956). Макар и не във вихъра на голямата си слава, тя остана популярна изпълнителка, особено обичана, когато пее на живо. Нейните емоционални изпълнения, с богато вибратоширок вокален диапазон и завладяваща техника на джаз-ипровизации стават още по-привлекателни за публиката. Въпреки че с остаряването гласът ѝ придобива по-плътна тоналност, което вероятно се дължи отчасти на тютюнопушенето ѝтова не се отразява на качеството на нейното пеене, както може да се чуе в Send in the Clownsлюбима песен от репертоара ѝ, която тя винаги пее по време на концерти от младостта си до късните години. 

По-късните записи на Вон включват интерпретации на песни на Бийтълс и бразилска музика. През годините тя си сътрудничи с продуцента Куинси Джоунс, пианиста Оскар Питърсън, диригента Майкъл Тилсън Томас и много други значими в бранша личности. Вон спечели първата си Грами благодарение на работата си с Томас и Филхармонията на Лос Анджелис по време на Gershwin Live! (1982). Била е канена да участва с изпълнения в Белия дом и на места като Карнеги Хол, удостоена е с Грами за цялостен принос през 1989 г. и е добавена в Залата на славата на джаза през 1990 г., както и получава звезда в Холивудската алея на славата. 

Най-вероятно поради индивидуалността и неподражаемостта на стила ѝ, тя рядко е била имитирана от следващите поколения джаз певци. За разлика от други популярни певци от средата на 20 век като Ела Фицджералд, Франк Синатра и по-късно Арета Франклин, които често биват имитирани, то няма нито един от изявените певци след Сара Вон, чийто стил на пеене да е очевидно пряко отражение на нейния.

Уникалният глас на Сара Вон е вдъхновявал голям брой критици и нейни колеги през годините, които са коментирали с огромни суперлативи и възхищение музикалното изкуство и певческите ѝ качества. Мел Торми казва за нея, че тя е "певицата с най-добрият вокален инструмент в популярната музика“. Според критика Джон Уилсън Вон притежава "най-добрият глас в историята на джаза“, а джаз коментаторът Скот Янов потвърждава, наричайки гласът ѝ "един от най-удивителните гласове на 20 век“. Критикът Гари Гидинс говори с възторг за Сара: "Гласът ѝ имаше крила: пищен и широк, дисциплиниран и нюансиран, беше плътен като коняк, променящ рязко посоките като при инструментално соло… гласът ѝ беше четири октавен мускул с безкрайна гъвкавост…“ А под влияние на въздействащия начин на пеене на Вон след една нейна изява през 1972 г. Франк Синатра казва: "Саси е толкова добра, че когато я слушам, ми идва да прережа вените си с тъп бръснач.“ 

Финалният концерт на Вон е даден в нюйоркския клуб Blue Note през 1989 г. Отива си от този свят на 3 април 1990 г., на 66 години, в Hidden Hills, предградие на Лос Анджелис, Калифорния. Омъжена и разведена четири пъти, има една осиновена дъщеря. 

"Тя със сигурност е един от най-великите гласове в джаза.“ – казва Дейвид Демси от William Paterson University и добавя: "Нейният глас беше инструмент. Гласът ѝ беше сравняван със звученето на едни от най-големите брас музиканти в джаза – Чарли Паркър, Джон Колтрейн, Дизи Гилеспи. В гласа ѝ има толкова много блус и драма, независимо дали изпълнява някой джаз стандарт или песента Send in the Clowns.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт