Енциклопедия на сбогуванията

Фотографката Диана Дайкмън снима родителите си близо три десетилетия.

Изкуството на сбогуването е деликатно и не е за всеки. При него няма как да станеш по-добър с времето, нито пък с повече практика. Не важат упражненията, репетициите или безкрайните повторения. Напротив, често в момента, в който си помислиш, че си усъвършенствал и най-скритите техники, по ъгълчетата на очите ти се стичат сълзи. 

Няма как да не ви се е случвало. Да заминеш от място, пълно с любов. С родители, с баба и дядо, с любовници, с приятели. Да залепиш буза на стъклото и да се молиш бучката в гърлото ти да ти позволи да дишаш. Тайно и тихо да се молиш това да не е последният път, в който от другата страна да има кой да те изпрати. Да ти помаха.

Дали това са били подбудите на фотографката Диана Дайкмън, която запечтва 27 сбогувания с родителите си в периода от 1995 до 2017 година или просто е предусещала силата на кадрите, остава само да гадаем. Като всички добри истории, тази на семейството й на пръв поглед по нищо не се различава от останалите. През 1990-та родителите на Дайкмън решават да се преместят в къща с червена ограда и заден двор, в който отглеждат домати, правят буркани със зеленчуци и пържат пиле. Тогава те са на 70 години, напълно отдадени на спокойните си старини. Дайкмън е на 30. Година по-късно, водена от тъжното чувство, че тези безоблачни моменти няма да траят вечно, тя решава да "запечата" едно от сбогуванията с майка си и баща си. Те излизат пред къщата и, както много родители, махат за довиждане и проследяват автомобила на дъщеря си, докато не го изгубят от поглед. Диана смъква прозореца и прави първия кадър от последвалата поредица. Майка й носи розова риза и сини шорти, а баща й маха усмихнато на заден план. 

Майка ми непрекъснато ми казваше: Диана, махни това нещо, сочейки фотоапарата.

И го повтаря близо три десетилетия. В портретната серия "Leaving and Waving" Дайкман запечатва семейната традиция в трогателни кадри. Без значение от сезона или пък часа, родителите й не откъсват поглед от заминаващия си автомобил.  Остаряват неизбежно. Взимат си сбогом с дъщеря си. А в последните кадри, като че ли и с живота. Във фотографиите, събрани в книга, озаглавена "27 Good-byes", прозира и отпечатъкът на времето върху самата Диана. На някои от тях се вижда брачната й халка, детско столче, синът й, който се превръща в голямо момче. 

Бащата на Дайкман умира първи, през 2009 година и се появява за последно в кадър през август. 

Без повече снимки, Диана, казва майка й след смъртта му. 

Дайкман, вярна на традицията, продължава да я снима, често в компанията на роднини, до 2017-та, когато се премества в дом за възрастни хора. Умира в съня си. И може би, кой знае, е помахала за последното и най-страшно сбогом.

Повечето снимки от серията са правени без статив, буквално за секунди, в кратките моменти преди заминаване. Само последният кадър, на празното пространство пред къщата, позволява на Дайкмън да отдели повече време. След погребението на майка си, тя поставя статив по средата на улицата и прави 50 кадъра, докато сестра й я чака в близкото кафене.

Миналата година синът на Дайкмън напуска дома, за да започне първата си работа. Натоварват колата му с всичко необходимо, майка му излиза, за да го изпрати, но малко след това изтичва обратно вкъщи, за да вземе фотоапарата си.

Няма ли да направиш снимка, мамо?

Така Дайкмън приема нова роля в стария любим ритуал. Вместо да бършем сълзите си и безуспешно да се борим с нарастващата буца в гърлото, можем да се скрием зад фотоапарат и да складираме тези красиви моменти, които ни принадлежат. За да ги показваме на малките същества, на които след време ще махаме за чао. Не за сбогом. За него има време.

1995

1995

 

1996 

 

1996

1997

1998

2000

2001

2001

2002

 

2004

 

2006

2008

 

2009

2009

2013

 

2014

2015

2017

2017

 

2017

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт