Хелън Мирън: Не гледам старите си филми!

 "Аз съм горда британка, но ако някога, случайно, в главата ми се появи глупавата мисъл да забия някакво знаме пред къщата си, то това ще бъде европейското.“

Казани в Берлин, тези думи, естествено, бяха приети с доволство от европейската кинообщност, която вече предчувства усложненията при бъдещите копродукции с Великобритания след Брекзит. Тъжна от ситуацията е и актрисата Хелън Мирън, която може би за последен път пътува без виза, за да получи европейска награда – почетната "Златна мечка“, която й връчиха в германската столица. 

Berlinale Press

Родена е на 26 юли 1945 г. в Лондон в семейство, което не би могло да се определи като "чисто“ английско. Майка й е дванайсетото от общо тринайсет деца на английски месар, т.е. представител на работническата класа, а баща й е потомък на руската аристокрация: прабабата на Мирън е руска графиня, а дядо й руски офицер и по-късно дипломат, когото пролетарската революция принуждава да си търси късмета в чужбина. Хелен е вече на шест години, когато баща й поанглийчва името и от Елена Лидия Василиевна Миронова се получава Хелън Мирън. А през 2003 г. кралицата я удостоява и с титлата "дама“.

От почти 40 години тя живее с режисьора Тайлър Хакфорд, бракът им обаче е от 1997 г. Нямат деца, като това е неин осъзнат избор. На въпроса защо, тя винаги дава един и същи отговор: "Нямам развит майчински инстинкт.“ 

Още в училище околните виждат таланта й да се преобразява, а пък тя самата разбира, че изпитва удоволствие от това занимание.

"Бях на 14, когато изведнъж открих света на драмата, този начин на разказване на истории. Гледах едно аматьорско представление на "Хамлет“. Изобщо не знаех за какво става дума, нямах представа кой е Хамлет, нито пък че Офелия губи ума си. Когато човек не знае историята, "Хамлет“ се възприема като трилър. Това беше преживяване, което промени живота ми. Случайно се озовах в този театър и излязох оттам напълно различен човек.“

Подобно преживяване я приобщава и към киното. В началото на 60-те работи като келнерка в един хотел. Веднъж през свободното си време влиза в киното отсреща, където върви "Приключението“ на Антониони.

"По този начин, без да знам какво е това кино, аз го открих за себе си. И отново излязох от салона като различен човек от този, който беше влязъл в него.“

19-годишна я приемат в Кралската шекспирова трупа, една от най-младите в нея. Съвсем скоро след това почва да играе по лондонските сцени, на Бродуей дебютира през 1995 г.

"Театърът за мен е църква, в която аз исках да служа. През първите 15 години на кариерата си бях много сериозна. Разбира се, играла съм някои неща за пари, защото и аз имам сметки за плащане, но по-голямата част от работата ми си беше чисто богослужение. Никога не съм искала да ходя в киното. Може би защото по това време английското кино беше ужасно. Всеки немски, френски, италиански или полски филм ми изглеждаше значително по-добър.“

Друга причина, която кара Хелън Мирън да предпочита театъра пред киното, са текстовете.

"Вероятно защото тръгнах от Шекспир, Чехов, Горки, които са великолепни писачи, всичко, което ми предлагаха отначало в киното, ми се струваше повърхностно. Постепенно разбрах, че всъщност киното е машинария, в която има важни и не чак толкова важни бурмички. Важните са хората с парите, продуцентите, разпространителите, поддържането на системата на звездите. Останалите са принудени да обслужват първите.“

Berlinale Press

Но минават няколко години и Хелън Мирън осъзнава, че има начин хем да си на върха, хем да не си от най-съобразяващите се със системата. Далеч преди движението MeToo тя започва своята индивидуална борба за самоутвърждаване, като постепенно темата за жените и властта се превръща в нейна лична кауза. Разбира се, това е свързано с неприятни спречквания със сценаристи, режисьори, художници по костюмите. Още през 1991 г. в едно интервю Мирън разказва за сблъсъка си с режисьора Майкъл Пауъл, с когото снима през 1969 г. "Момичето от кораловия риф“.

"Държеше се като тиранин и интригантстваше – спомня си актрисата, която по това време е малко над двайсетгодишна. – След като му очертах границите, до които може да пристъпва, и като разбра, че съм непреклонна, се превърна в истинско съкровище.“

Днес, към 50 години по-късно, Хелън Мирън подкрепя всички актриси, които имаха смелостта да започнат движението MeToo. За присъдата над Харви Уайтстийн тя научи в Берлин и публично изрази доволството си от това развитие на нещата.

"Все едно, че се е отприщил бент и това е фантастично – казва тя в интервю. – Дълго време от другата страна мъжките ръце го задържаха, но бентът най-сетне се пропука. Надявам се това да е окончателно. За съжаление все още има филми, които се правят за млади мъже до 25-30 години и за техните пениси, но вярвам, че това скоро ще се промени. След няколко години жените може би ще получават много по-добри роли. Например, когато аз бях млада, изобщо и не можех да си помисля, че в екшън може да има главна женска роля. А ето, вече и в операторските групи има много жени… Изобщо нещата вървят към по-добре.“

Да, преминала 70-тата си година, днес Хелън Мирън може да се похвали с участието си в екшън като "Бързи и яростни“.

"Приех на моята възраст да участвам в екшън, защото много обичам Вин Дизел. Той е от ония кинозвезди, които тайно боготворя. Използвам всяка възможност да съм близо до него. А сега сериозно: когато бях на двайсет години, ако ми бяха предложили такъв филм, щях да откажа. Тогава бях страхотен сноб. Днес съм възторжена почитателка на екшън киното. Вероятно е свързано с възрастта – извървях пътя от Шекспир до Вин Дизел и почнах да оценявам изкуството на забавлението.“

Berlinale Press

Но все пак ролите, с които в момента всички я свързват, са на кралица Елизабет II от "Кралицата“, за която беше отличена с "Оскар“, и на Екатерина Велика от едноименния сериал, излъчван от НВО. Все короновани особи, далече от екшън-стилистиката. Обикновено интервюиращите правят грешката, като казват, че вероятно така добре влиза в кожата на руската императрица, защото самата тя има руски корени. На това място Мирън подхвърля някак между другото, че Екатерина Велика е германка и продължава: "И двете са били силни жени, а мен винаги са ме интересували персонажи, които носят в себе си идеи и се борят за осъществяването им. През целия си живот съм се старала да представям предимно сложни характери.“ 

Всъщност това е и причината, поради която Хелън Мирън беше удостоена с приза за цялостно творчество на Берлинале. Фестивалът предложи и ретроспекция с филмите й. Но Мирън отсече:

"Не гледам старите си филми! Не се обръщам към миналия си живот, живея изцяло тук и сега. Е, понякога е интересно да хвърля един поглед назад, разстоянието променя гледната точка. И за много неща почвам да се чудя: сега това какво означава, защо съм го правила? И тази награда ме подтикна да се огледам. Какво открих ли? Божичко, ами че аз съм направила толкова много неща! Което от друга страна е съвсем нормално, от 23-тата си година работя. Непрекъснато. Няма как да не се насъбере толкова много. Може би трябва да ми дадат награда за това, че съм професионалист и никога не съм закъснявала за работа.“

Въпреки че е извънредно работлива, Хелън Мирън очевидно знае и как да почива. От години има къща на италианския полуостров Саленто. "Обичам живота там! Той не зависи от правилата на киноиндустрията, нито от лайковете в Инстаграм. Просто сядам на площада, наоколо играят деца, майките и бащите им си приказват встрани, ядем пица, пием вино… Моменти на щастие. Но и там се случват ужасни неща, за които светът трябва да узнае: маслиновите дървета са нападнати от страшна болест, някакъв коронавирус по маслините. А това са дървета, по-стари от Гарибалди, дървета, които са раждали плодове още по времето на Елизабет I. Сега те умират. Това е толкова тъжно. Какво ще представлява Южна Италия без маслиновите дървета?“

Дали Мирън понякога си е мислила да се пенсионира и да остане завинаги в Саленто? Да се отдаде на мисията за спасяването на маслините?

[[photo:3955]]

"О, да, особено когато се налага да ставам в пет сутринта и да ида да ме гримират. Тогава си казвам: край, напускам. Но ако сутрин решавам да зарежа киното, вечер гледам прекрасни филми с чудесни актьори и много ми се приисква и аз да съм като тях. Напоследък харесах "Паразит“ и "Джоджо Заека“. Винаги, когато получа добър сценарий или пък знам, че ще работя с добър режисьор, зарязвам всичко и хуквам. Мъжът ми казва, че това няма да се промени, независимо на колко години стана. А той ме познава добре.“