Роберто Бенини като Джепето

Такъв е този Роберто Бенини, подвижен, не се задържа на едно място, скача, ръкомаха, не спира да говори… никой не може да вземе думата от него. Какъвто го знаем от филмите му, най-вече от "Животът е прекрасен“ (1997), такъв е и извън тях. Или може би обратното. 67-годишният актьор заля и берлинския кинофестивал с енергията си. Дойде, за да представи филма "Пинокио“, включен "Гала прожекции“ – част от официалната извънконкурсна програма.

"Пинокио“ е поредната екранизация на книгата на Карло Колоди, направена този път от Матео Гароне. Роденият през 1968 г. в Рим режисьор е чест гост на различни кинофестивали, има отличия от Венеция и Кан, канен и за член на международните журита. "Пинокио“ обаче не е филм, който би получил някъде награда, той е повече комерсиален проект, забавление и досега е изпълнил тази задача в родната си Италия. Филмът е излязъл на екран там през декември и досега събира възторзите на младите зрители. След Берлинале му предстои представяне и в други страни.

Сниман е в италианската провинция Тоскана и на адриатическото крайбрежие около Бари. Само това географско уточнение е достатъчно, за да се разбере, че филмът е пълен с прекрасни пейзажи, с чудни гледки от италиански градчета от XIX век – времето, когато е писана книгата, и на което време Гароне остава верен. Освен към това към визията се прибавят много специални компютърни ефекти (Има ли днес филм-приказка без тях?), разкошни грим и костюми и от време на време: живо актьорско присъствие.

То е територията предимно на Роберто Бенини, който изпълнява ролята на татко Джепето, създателят на Пинокио.

"Аз съм единственият актьор на света, който е бил едновременно и Пинокио, и Джепето!“ – викна възторжено Бенини на пресконференцията в Берлин. Действително през 2002 г. той прави филм "Пинокио“, на който е режисьор и изпълнява ролята на издяланото от дърво момче. Разказа също така, че двайсет години по-рано му се обадил актьорът Робин Уилямс, с когото били добри приятели и който днес много му липсвал, за да го покани на вечеря с Копола. Там Копола му предложил да играе Пинокио, но проектът не стигнал до реализация. Затова сегашното си участие – след ролята на сина да играе и бащата – Бенини нарече "знак на съдбата, изпълнението на една мечта.“

Книгата на Карло Колоди той прочел още като дете, но сам, тъй като родителите му не можели да четат.

"Това е разказ за най-голямата, най-възвишената любов между баща и син. Такава любов изпитват само Джепето и Йосиф от Назарет. И двамата са дърводелци, и двамата искат да спасят сина си.“

Сравнението Роберто Бенини не подхвърли случайно, сцената, при която от дървената кукла се появява истинско момче, се разиграва в кошара и "раждането“ е сред овце. Намекът за Исус е деликатен, но не може да бъде пропуснат.

"Този филм е не само за деца, той може да бъде гледан и от родителите“ – каза Роберто Бенини. Възрастните действително, ако искат, биха открили и други, актуални за съвремието ни знаци: безстрашното хвърляне в морето, прекосяването му с цената на тежки изпитания, изнесените на брега уморени тела, събирането на разделените родители и деца – всичко това напомня за драмата на мигрантите. "Пинокио“ е нашата история, на какво сме готови, за да оцелеем, борбата вътре в нас с изкушението, стремежът ни към щастието“ – обясни Роберто Бенини. 

След което се впусна да хвали режисьора Матео Гароне.

"Веднъж цял следобед екипът стоя ей така и нищо не прави, просто чакахме, защото Гароне каза, че не му харесвал цвета на небето. Чакахме, докато се появи цветът, който да го задоволи. Работил съм с много режисьори и знам, че тази прецизност беше характерна само на Висконти. Към нея се прибавя и въображението на Фелини. Аз съм щастлив от това сътрудничество.“

Самият режисьор обясни, че ключът към екранизацията на книга, която толкова много пъти вече е била реализирана на екрана, е във връщането към оригиналния текст. За визията сподели, че се е придържал към италианските художници от XIX век. Финалът на пресконференцията беше направо умилителен, тъй като се включи момченцето Федерико Иелапи, изпълняващо ролята на Пинокио. Трудното било, каза то, защото часове наред трябвало да стои с грим на лицето си. "Има всякакви деца, такива, които не слушат родителите, но в края на краищата Пинокио се оказва едно много послушно дете“ – заключи малкият Федерико, което много развесели присъстващите.

Актьорското поведение се придържа към италианската комедия дел арте и това няма как да не придаде театралност на филма. Вестник "Ди велт“ писа, че "историята за дървеното момче е разказана дърварски“. Не бих била толкова крайна, но е факт, че филмът е дълъг и провлачен, на места повтаря едно и също. Нищо ново като тълкуване. Романтичните музикални моменти граничат с кича, без обаче грубо да прекосяват границата. От друга страна вероятно това е начинът за привличане на детската публика и родителите й към литературната класика, публика, която все по-малко чете и за която тия два киночаса представляват добро запознанство с мъдреца Карло Колоди.