Трудният път към интимността

Доц. д-р Румен Бостанджиев за филма "Не ме докосвай".

Доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м.
сексолог – психотерапевт

Изненадан бях от различния начин, по който възприех филма "Не ме докосвай“ при първото и второто му гледане.  Очевидно преживяването му зависи много от подготвеността ни да се сблъскаме с неговата необичайност. Колкото и да съм професионално обръгнал, изненадващата поява на голо мъжко тяло още в първите кадри и особено демонстративната мастурбация, за мен бе като падане в ледена вода. Шокът, парализиращ финото осмисляне, се засили при фронталното представяне на човешки различия, които от пръв поглед не се възприемат лесно. Тоталната белота на контекста ме върна в спомен от първите ми влизания като студент по медицина в анатомичната зала. Над нея висеше надпис "Тук е мястото, където мъртвите учат живите“. 

За да приемем страданието и смъртта, без те да ни смазват в усилията ни да лекуваме, ние трябваше да изградим сложна емоционална защита. И мъртвите сякаш ни учеха как да съхраним вътрешното си равновесие, без да губим чувствителността и съпричастността си към човешката болка. 

Съвременната невро-психологията пък ни учи, че в състояние на стрес ние сме склонни да изключваме сложната корова регулация. В такива моменти управлението на мислите и поведението ни се поема от по-примитивни мозъчни структури, които оперират с няколко елементарни модела на реакция. Нещо подобно сякаш се случи и при първата ми среща с филма. Навярно не само аз бях стресиран от описаните вече сцени, но и от появата на травестита, и най-вече при потапянето в червената клубна атмосфера, където и звуковия фон ескалираше емоциите до предела на поносимост. В този момент все още не бях разбрал каква е причината за тези провокация. Първоначално заявената идеята, че така изследваме интимността и най-загадъчните кътчета на своята сексуалност, ми се стори арогантна претенция.  Автоматично в съзнанието ми нахлуха подозрения, че навярно отново сме манипулирани от световната джендър мафия, която иска да ни унищожи като взривява изконните ни семейни ценности. Сигурно доста хора си мислеха същото, защото  някои от тях започнаха да напускат залата. 

Аз останах не само от любопитство. В един момент улових централната нишка. При последната среща на главната героиня Лаура с нейния баща стана ясно, че това, което виждаме, е разказ за травмата от семейното насилие, за нейните отражение върху приемането на тялото и емоциите ни и възможността да ги използваме във връзката си с другите. Неусетно подреждах пъзeла на привидно разхвърлените сцени. Дадох си сметка, че екстравагантното начало на филма всъщност е странният начин, по който героинята се адаптира към проблема си, без да го решава. На логичните си места дойдоха сцените от груповата терапия, представени с изключителна вещина. Поантата в терапевтичната линия бяха сесиите с боди терапевта, който чрез прецизната си интервенция разчупи костеливия орех на защитите. Изтръгналият се от гърдите на Лаура съпротивителен крясък отекна като победоносен вик, а финалният танц на освободеното и голо тяло, възвърнало своята виталност и жажда за нежност, бе завършващият мощен акорд във филма.  

При повторното му гледане вече бях подготвен. Съзнанието ми бе освободено от стряскащите провокации и плавно се понесе в една съвсем различна посока. Едрият статичен план на операторската визия приковаваше вниманието върху лицата на героите, върху автентичната им невербална комуникация. Прелестта на документалния подход долавяше неподправената истинност на случващото се, както при "натурщиците“, така и при актьорите, изследващи себе си в изпълняваните роли.

Белият фон и неутралното осветление вече не дразнеха, а бяха необходима предпоставка да се фокусираме върху вътрешния свят на персонажите. Повествованието се превърна в истинско пътешествие към най-съкровените и уязвими кътчета на душата ни, които сме готови да разкрием пред малцина. И тук процесът от екрана се прехвърли в субективното пространство на зрителя.

Нежното докосване до другия, освободено от предразсъдъци и рационални бариери, се протегна от екрана и ме докосна много лично. В този миг различията нямаха значение. На власт бе топлото човешко присъствие, приемане и готовност за споделяне. Белотата бе красива защото на фона й очите казваха повече от необичайните форми на телата. 

Тогава се сетих за надписа над анатомичната зала. Сега той ми прозвуча по друг начин. В този филм различните учеха "нормалните“. Изправени пред предизвикателството на интимното докосване, ние бяхме равни. Това внушение бе направено от режисьорката Адина Пинтилие, която във филма се осмели да застане срещу камерата и да прегърне своята героиня. От спонтанния разговор между двете стана ясно как всички ние сме изправени пред едно и също житейско приключение с огромен залог - интимността. Стана ясно и колко трънлив е пътят към нея. Колко много неща могат да ни накарат да се затворим в тялото си или да го отхвърлим, прекъсвайки по този начин връзката си с хората, от чиято обич се нуждаем. И тук излъчването на човека с различното тяло – Кристиан, бе ключовият знак. От това човешко същество с абсурдна телесност, бликаха  такава любов, приемане и откритост, каквито рядко може да срещнем. Ако той бе успял да приеме тялото си, ако той се бе свързал с еротичните си пориви по начин, позволяващ му да ги сподели хармонично с другите, защо и ние да не го направим.       

Може да гледате на 2 и 14 февруари от 19:30 в Културен център "Г8"

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт