Ленард и Мариане: докато смъртта ни събере

Документалният филм „Мариане&:Ленард: думи за любов“ разказва за невъзможното съжителство между поета и музикант Ленард Коен и неговата муза Мариане Илен

Към нея Ленард Коен се обръща за първи публично в "So Long, Marianne“ – една от прочутите му песни, част от първия му албум, излязъл през 1967 г. По онова време обаче никой не се интересува истинска или измислена е тази Мариане и макар че песента е за раздяла, слушателките разбират, че става дума за любов. И всяка от тях иска да е Мариане…

Почти 50 години по-късно Ленард и Мариане отново се срещат. Настъпила е епохата на виртуалното общуване и няма нищо чудно в това, че срещата им е виртуална. Ян Кристиан Молестад, близък приятел на въпросната Мариане Илен, пише имейл от Осло до Ленард Коен, в който съобщава, че някогашната любима на поета е много болна и вероятно изживява последните си дни. Моли го да й напише няколко реда. Коен, който също е болен, изпраща имейл от Лос Анджелис до Осло. Молестад изчита думите на Ленард на смъртноболната Мариане. Тя е в пълно съзнание, когато чува писмото му. Два дни по-късно, на 28 юли 2016 г., Мариане Илен умира на 81 години.

В средата на октомври същата година главният редактор на "Ню Йоркър“ пише обширен портрет на Ленард Коен, в който цитира въпросния имейл. След което думите на Коен влизат в социалните медии, където потребителите се надпреварват да ги цитират. Както някога при песента от 1967 г. всяка жена се е възприемала като Мариане, и сега всеки възприема любовното писмо на Коен като написано лично до него. Това е писмото, което всеки би искал да получи. Ленард Коен умира няколко седмици по-късно, на 6 ноември 2016 г., на 82 години.

"Е, Мариане, дойде моментът, в който ние наистина остаряхме и телата ни почнаха да се разпадат, и аз усещам, че ще те последвам съвсем скоро. Знай, че съм толкова близо зад теб, че ако протегнеш ръката си, ще докоснеш моята. Знаеш, че винаги съм обичал твоята красота и твоята мъдрост, не е нужно да добавям нищо повече, защото ти знаеш всичко това. Сега ти пожелавам лек път. Довиждане, стара приятелко. Безкрайна моя любов, ние ще се видим в края на пътя.“

Оказва се обаче, че текстът в "Ню Йоркър“, след това разпространяван в социалните медии, не отговаря точно на написаното от Ленард Коен. Грешката идва от това, че се използва интервю, което Молестад дава за норвежкото радио, в което цитира по памет, но не съвсем точно писмото. Междувременно наследниците на Коен са дали правото същинското писмо да излезе в книга за него, която тепърва се подготвя. Правилният вариант, който Молестад е прочел на Мариане, може да бъде чут директно от него в документалния филм "Мариане&:Ленард: думи за любов“ на британския режисьор Ник Брумфилд, който бе показан премиерно на фестивала "Сънданс“ тази година, а в момента върви по кината в Германия и Австрия.

Ник Брумфилд е сравняван с Майкъл Мур поради сходния им начин на работа – дълго проследяване на проблем или хора, лично присъствие на режисьора във филма. 71-годишният Брумфилд е правил портрети на Кърт Кобейн и Къртни Лав, Уитни Хюстън, Сара Пейлин и др. В случая с Ленард и Мариане в течение на филма става ясно, че самият той е имал любовна история с Мариане, продължила почти година, и то когато Мариане все още официално е била приятелка на Коен. Макар че по това време на практика Коен е отсъствал физически от дните й, тя е продължавала да чувства духовната близост с него. Брумфилд се явява като заместител, очевидно не особено сполучлив. "Моята история служи, само за да се разбере по-добре връзката между двамата. Екранното действие да стане по-интимно“ – обяснява Ник Брумфийлд в интервю за вестник "Дер щандард“. В тези години, средата на 60-те, в живота на Коен има други жени, понякога едновременно няколко, но въпреки това той непрекъснато се връща при Мариане или пък се обажда отдалеч с писмо, телеграма, или й изпраща пари.

Ленард Коен и Мариане Илен се запознават през 1960 г. на гръцкия остров Хидра. Норвежката Илен вече живее там, когато канадецът Коен пристига на острова от Лондон и решава да поостане. На Хидра се е събрало общество от творци в различни области, които се занимават с това, което днес бихме определили като характерно за 60-те години на ХХ век: секс, наркотици и рокендрол. Малко наследство от баба му позволява на Коен, който е в средата на своите двайсет години, да си купи скромна къща там. Парите не са безкрайни, Коен е писател, пише като луд под влияние на възбуждащи вещества, надява се да се издържа с писане. Но тъй като надеждите му не се оправдават, започва и да пее. Все пак трябва да се яде.

"Хидра представляваше смесица от творчески успехи и потъване в безкрайната тъмнина на безделието. За мнозина беше трудно реалистично да оценят условията там. Хидра беше екстремен случай за случващото се през 60-те години на много места, просто там всичко беше по-интензивно, защото хората се намираха на остров и нямаха досег с останалата част от човечеството“ – обяснява Брумфилд.

Във филма първата среща между Коен и Мариане е разказана с нейните думи. Сцената е силно романтична и както всяка романтика е съпровождана от доза кич. Илен, която е на острова, защото е изоставена от бащата на сина си, е отишла да пазарува заедно с детето. Изведнъж на вратата се появява тъмна мъжка фигура, която тя не може да види добре поради силното слънце. Непознатият я кани да се присъедини към групата художници отвън. Мариане се съгласява.

При престоя си на Хидра Мариане не работи. Това продължава и след свързването й с Коен. Тя започва да се грижи за него, по-късно се превръща в трагичната любяща и чакаща го жена, но така и не намира област, в която самата да упражнява индивидуална трудова дейност. От използваните записи във филма се разбира, че по-късно Мариане горчиво съжалява. Но така или иначе когато е с Ленард, тя е муза, негова сянка, често дори поема майчинската роля, но остава без собствена физиономия и характер. Понякога придружава любимия си при пътуванията му, но той като цяло я държи далеч от приятелите си, с които общува по професионални въпроси.

Мариане в кадър от филма

"Мариане беше изключително самокритична – казва Брумфилд. – Тя притежаваше талант да окуражава другите. Даваше им сила да се променят, в случая с Ленард тя превърна поета в певеца Коен. За него това беше огромен скок. По принцип това могат да го правят най-добрите продуценти, само че при тях винаги става дума за пари. Ако открият таланта, това им носи богатство. А богатството води след себе си престиж. Докато когато една жена приготвя яденето на мъжа си, се възприема като нещо незначително и дори някак непристойно. Мариане не даде публичност на това, което правеше, стоеше встрани. За себе си мога да кажа, че тя ме окуражи да се захвана с правенето на филми.“

За съжаление във филма си Ник Брумфилд само загатва, но не разработва в дълбочина проблема с разпределението на ролите в една такава връзка: когато има разделение на творец и муза, кой какво дава и какво взима за себе си в тези взаимоотношения. Режисьорът само документира подчиненото подчинение на Мариане – с разбиране и симпатия.

Краят на връзката между Ленард и Мариане настъпва в началото на 70-те години, когато внезапно заедно с поета на остров Хидра пристига поредната му нова приятелка, която казва на Мариане да напусне къщата му. По това време и самият остров вече се е променил, изчезнала е атмосферата на разбирателство и взаимопомощ. Някои от обитателите му са потънали в наркотична зависимост, други страдат от депресии, трети са се самоубили. Дори и децата, които са се родили или са отраснали там, страдат от психически проблеми, какъвто е случаят и със сина на Илен. Тя го изпраща в специално училище в Англия, по-късно се упреква, че го е изоставила в беда заради Коен. Тъмните страни на 60-те дават своите мрачни резултати в следващото десетилетие. Според Ленард обаче духът на 60-те е подхождал много на неговото либидо и това го е удовлетворявало напълно.

"Донжуанството на Ленард беше едновременно и плодотворно, и разрушително за него. Той цял живот се е борил с него. В музиката и в текстовете му то звучеше като копнеж, като непрекъснато търсене. Той често говори за неспособността си да се привърже към когото и да било, да остане верен само на една любов. Ленард винаги е дирил някакъв висш смисъл, алтернативна форма на съществуване. Отиде в манастир с надеждата да открие себе си. Ходи до Индия, където депресиите му бавно затихнаха. В последните си години направи световно турне и най-вероятно това е било най-щастливото му време. Ирония, но факт – в тези години сексуалният му интерес, който досега е доминирал, намалява и това му дава много по-голямо чувство за свобода и успешна професионална реализация.“

Към финала на филма на Брумфилд има следната сцена: концерт на Ленард в Норвегия. Междувременно след като напуска остров Хидра, Мариане се е прибрала в родината си, намерила си е работа като секретарка, оженила се е. Та на този концерт Коен пее "So Long, Marianne“. Илен е в публиката и движи устните си, пее заедно с него. А зрителят чува текста на имейла, който Молестад действително й е прочел до смъртното ложе:

"Скъпа Мариане, аз съм на съвсем малко разстояние зад теб, достатъчно близо, за да поема ръката ти. Старото ми тяло се разпада, също както и твоето. Никога не съм забравял твоята любов и твоята красота. Но ти го знаеш. Няма нужда да ти го повтарям. Лек път, стара приятелко. Ще се видим в края на пътя. С любов и благодарност, Ленард.“

Почти същото, но малко по-различно. Освен това Молестад съкращава второто изречение, което е: "Старото ми тяло се разпада, също както и твоето, и вероятно само след няколко дни ще получа предупреждение за изгонване.“ Вероятно на Молестад му се е видяло прекалено бюрократично смъртта да се представи като "предупреждение за изгонване“, поне не и подходящо да се прочете пред една умираща жена.

"Много е хубаво – казва във филма Мариане Илен. – Много хубаво.“

"Мариане&:Ленард: думи за любов“ е филм, при който е трудно да се сдържат сълзите. По-претенциозните зрители биха се подразнили от захаросаните чувства, биха поискали драмата да е повече от мелодрамата, но нека не забравяме, че режисьорът Брумфилд също е бил влюбен в красивата норвежка.

А музата си остава муза и след смъртта. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт