Мариус Куркински - скитникът между звездите

АртАкция благодари на прекрасната Касиел Ноа Ашер за съгласието да публикуваме текста й, излязъл за първи път в сп. Биограф през декември 2011 година.

Той няма пол.

Той няма лице.

Той няма възраст.

Той е Сара Бернар, Медиум и Магнит, Ваксина, видоизменила кръвта ни, Неподвижно море в най-силната буря...

Дяволът в младенеца.

Целият Мариус е едно огромно око – непосредствено от гръдният кош. Око на тайновидец, напрягащо се да стане око на очевидец.

Има деца, които се раждат с готова душа. Те са вундеркинди в буквалния смисъл на думата. С будно усещане за съдбата т.е. за себе си... С прозрение за собствената си обреченост. Мариус е дошъл на този свят със знанието, че нищо няма да остане у него, няма да притежава нищо освен себе си... и всички чувства. които ни е съдено да изпитваме някога, са му подарени, ей така, като пламтяща факла, изригваща в гърдите...

Чувството не се нуждае от опит, то всичко знае предварително и най-добре. Чувството е и предчувствие. Чувството няма работа в периферията на видимото, то е в центъра. То самото е център. И Мариус стана актьор... Представете си го само като продавач в плод и зеленчук или държавен служител... Невъзможно! Мариус идва и повежда публиката направо в себе си. Омагьосан кръг. Съновидски кръг. Магичен кръг.

Когато се появи изневиделица в нашият клас през втори курс във ВИТИЗ, колегите ми започнаха да му викат маймуна...

- Маймуно, изиграй ни Чарли Чаплин... или: - Маймуно, давай Вуичо Ваньо и градината с лалета, дето той вижда през прозореца, и дъжда и калния път... И слугата и кочияша и лисичката Елена Андреевна... Всичко едновременно!!!

И той играеше с часове, а ние се събуждахме като пациенти след хипноза... И денят неусетно беше нощ. Имахме нужда от това просташко Маймуно... Ивайло е някак, прекалено обикновено и успиващо – нас, простосмъртните, суетни, кресливи студентчета. Понякога не усещахме, че нашият професор Коко стоеше тихо, смълчано, приел смирено ролята на публика, забравил за собствения си час на учител.

Той беше и първият, който видя в Ивайло Стоянов – Маймуната: Мариус...

И, че този нечовек ще бъде Дон Жуан, Суламит, Фауст... всички мъже и жени на света, небето с поглед на дете... ще изпее и успокои душата на всички ни.

Дълги години Мариус нямаше дом в истинския смисъл на думата. Все наемаше стаи от сюреалистични персонажи, чиито къщи приличаха ту на влакчето на ужасите, ту на грустни бардаци с тайни килерчета, тъмни коридори, лабиринти от мухлясали, прашни тапети, прозорци с решетки към задния боклукчив двор...

Фамилията ми свикна да го приютява по никое време. Звънеше на пожар към два-три нощем... Отварях широко хладилника си и Мариус се нахвърляше като уплашено трескаво куче върху компоти, супа, вафли, манджи едновременно и не спира да приказва... В семейството му упражняваха странни професии: патоанатоми, работещи в моргата, ако не се лъжа имаше и свещеник...

- Госпожо, покойниците дойдоха, ще наредите ли да ги пусна?

Ей тая реплика от детството му се беше забила в главата на моя приятел и упойващия глас на погребалната служителка... така мелодичен, така топъл,все едно казвал:

-Лежи си, лежи... аз ще ти попея, а ти спи.

Омагьосващо. Мариус като дете виждал в погребалните служители магьосници. С мириса на спирт и тамян, на въглен... с опяващия глас и луминисцентното ледено осветление: така растял. Бог бил чужд. Дяволът – близък. Бог бил студ. Дяволът – жега. И никой от тях не бил добър. И никой – зъл. И той не знаеше кой да покани, кой да изпъди от дома си.

Затова нямаше дом.

Една нощ, изневиделица, решихме с едно гадже – актьорче, да му идем на гости. Заварихме едно плахо, треперещо същество, с припукващи от електричество стъмнени очи. Беше нарисувал върху челото си кръст с химикалка, върху ръцете и гърдите също. Навсякъде по пода, леглото, стената - разпръснати листове с кръстове и наивистични ангели... Той обича ангели. Разказваше, че веднъж като малък брал ягоди от някаква поляна. В един миг гледа пред него стои друго момче – цялото в бяло. С дълги къдрици като на момиче и златно сияние.

- Здравей! Дай и на мен ягоди.

- Я го виж ти! Сам си набери... и изобщо изчезвай! Това е моя поляна!

И изведнъж – шум. Гората не шуми така. Вдига очи: момчето вече лети над поляната.

Мили мой ангел – викнал Мариус – върни се! Върни се! Вземи всичките ми ягоди!

Но – късно!

Лакомникът паднал по очи върху нещастните ягоди – плаче, а с него плаче и ягодовата лакомия и невежеството. И така през целия му живот – всички му изглеждат като ангели, демони, небесни жители... И завинаги се опарил: да не приема небесното за земно.

Стоим ние с актьорчето забакнали. Ни да стоим, ни да си ходим. И изведнъж нашият домакин казва:

- Сега съм щастлив. Настъпи сияние и успокоение. Внезапно ми се доспа. А това е висше доверие – да спиш в нечие присъствие. Защото спящият всъщност е гол за злост и съд... Спящият е толкова лесно да бъде убит. Защото по челото му като сенки от облаци преминават най-съкровените му мисли. Който гледа спящия – чете мислите му. Затова е толкова страшно да спиш... Затова не спя. Стоя в коридора и гледам звездите. Говорите ли насън? Аз крещя. Та аз знам, че живея за последен път. Ако не умра и поискам да има пролет, сезон, театър, ще е само чрез вашата любов. Без нея ще умра. Защото да зная, че вас ви има, значи зная, че няма смърт. Пожелайте ми Щастие и Голяма Любов: на мен, малкия и не много щастливия. Сега най-много на света ми се ще да ви хвана за ръка... И да спя прав. Като конете – нали те спят прави... Отивайте си. Ще ви напиша писмо.

И ние си тръгнахме онемяли от това среднощно бълнуване.

На другата вечер Мариус изигра за първи път своят първи спектакъл "Дон Жуан“...