Матвей Вълев – авантюристът по дух и по литература

В пощата на АртАкция пристигна текст за един забравен, но изключително талантлив писател - Матвей Вълев. Благодарим сърдечно на автора Веселин Б. Вучков и очакваме негови статии и занапред.

"– За всеки човек неговата земя е най-близо до бога, Жоаким.“ ("Нощ над Сертон“)

"Колкото и да мислим, че сме променени от времената и годините, колкото и да е силно желанието у всекиго от нас да се отмахне завинаги от стария свят, в който тъй често само висим като картини, все пак са останали връзки между човека и земята му, те почват една по една да се късат след корабния звън, те са по-силни от желанията ни. Тогава жените подсмърчат, а мъжете предпочитат да мълчат.“ ("Между два бряга“) 

"Белите върхове и заледените фиорди за норвежеца, песъчливите пустини за африканеца, еднообразието на пустата за унгареца, слънчевите чукари със свидните каменисти тютюневи нивички за поробения балканец са неизмерно по-скъпи от тия примамливи шарки на чудния остров.“ ("Островът на цветята“)

"Аз идех от един просторен свят на фермери, ковбои, ловци, на буйна природа и много живот в нея. Бях набъбнал от желание да разказвам за онова, което четири години изживявах, без да има с кого да споделя. Но аз знаех, че отвъд ме чака друг един свят, пълен с друга красота, не по-малко чудна от чудесата на тропическите степи, не по-малко богата от богатствата на бразилските ферми. Там че чакаше родината.“ ("Пътници през океана“)

М. В.

"Матвей Босяка“ и “Сеньор Булгаро“. Неосведоменият читател би се замислил над двата псевдонима, а когато открие, че става дума за един и същи човек, би потърсил скритите кодове на писател със социална чувствителност и с авантюристична нагласа. Нещо подобно се случи и с мен, когато се поинтересувах от личността, прикрита зад псевдонимите. А това стана съвършено случайно – докато се ровех из архивите по повод известното наказателно дело пред Военно-апелативния съд в София през лятото на 1942 г., когато е осъден на смърт и разстрелян талантливият млад поет Никола Вапцаров. Всъщност бях си поставил за цел да изследвам адвокатските линии на защита на двама от обвиняемите по делото, и двамата млади поети – Вапцаров и Младен Исаев. Защитата на Исаев е поета от проправителствения депутат и отличен юрист Сотир Янев, а в крайна сметка Исаев не само е спасен от смъртна присъда, но дори е оправдан. И там някъде сред публикациите прочетох за първи път името МАТВЕЙ ВЪЛЕВ. Да, това именно е човекът, който занася авторския личен екземпляр на стихосбирката "Моторни песни“ от Вапцаров, собственост на художника Борис Ангелушев, на поетесата Елисавета Багряна вечерта преди нейното свидетелстване по делото. Известна е мълвата, появила се и "стимулирана“ двадесетина години след разстрела по генералско-роднински линии за "вината“ на Багряна заради неубедително държане пред съда в защита на Вапцаров; всъщност поетесата не само се явява като свидетел, за разлика от други призовани, но отговаря на трите кратки въпроса на съда лаконично и в полза на поета. Но сега ни интересува Матвей Вълев, пък и самата Багряна нему съвсем не е била безразлична…

Ямбол, бащата, анархизмът

Две обстоятелства предопределят сложния творчески и житейски път на Матвей  с рождено име Димитър. Първото е свързано със семейството и влиянието на неговия баща – известният просветен и училищен деец на гр. Ямбол Христо Вълев. Бащата дълго време е директор на Петокласното мъжко училище (1894 – 1904) , а след това, в началото на 20-те години на 20-ти век, е директор и на местното Педагогическо училище. Учителят е известен читалищен деец и развива бурна дейност в ямболското читалище "Съгласие“, а с възпитаниците си от мъжкото училище разчиства градското сметище и поставя началото на един от най-хубавите паркове в страната – градската градина на Ямбол. В семейството се раждат двама сина: по-големия именува Вельо, а по-малкия се ражда през 1902 г. и го именува Димитър. Връзката между братята е силна и това обяснява скиталчеството им по света, където по-малкият винаги следва по-големия. Бащата умира през 1934 г., а преди това малкият син не е завършил дори и средно образование, въпреки безспорния си талант. Семейство Вълеви често променя местожителството си (Ямбол, Пловдив, Бургас, София), а за ужас на родителите малкият син Димитър в 7-ми клас напуска училище и започва да изхранва прехраната си, полагайки труд като "пристанищен работник и работник във фабриката на Стандарт Ойл Къмпани в Бургас, като дървосек в Лонгоза и като общ работник по жп линии“ (по думите на Александър Жендов). Черната докерска работа, работата като машинописец, рибар, железничар, помощник-гатерист и др. слагат отпечатък върху младия Димитър.

Второто обстоятелство, предопределящо мирогледа на малкия син, е свързан с наличието на силно анархистко движение в гр. Ямбол. Макар и да не съществуват документални доказателства, най-вероятно младият Димитър е "попивал“ анархискта литература и е познавал някои теоретици на българския анархизъм, сред центровете на които се откроява Ямболският край. Това особено проличава по-късно, когато писателят сътрудничи на редица български и чуждестранни издания с леви идеи, но политическата му философия, ако можем изобщо да говорим за оформена концепция у този авантюрист, подсказва по-скоро за привързаност към анархизма, отколкото към комунизма. Нека напомним, че от Ямбол е видният теоретик на анархизма Георги Шейтанов (1896 – 1925), който също има ярки литературни интереси и сътрудничи на Гео-Милевото сп. "Пламък“.

Христо Смирненски

Така житейските криволици отвеждат Димитър до София, където от началото на 1922 г. до средата на 1923 г. се сближава с кръга около списанията "Българан“ и "Маскарад“ и с младите Райко Алексиев, Тома Измирлиев, Александър Божинов, Трифон Кунев, Димитър Подвързачов и др. Започва да публикува безразборно разнообразни текстове, вкл. и в сп. "Червен смях“: стихотворения, очерци, журналистически материали, къси разкази, фейлетони. Публикува под многобройни псевдоними, което и до днес затруднява литературните историци и критици да обобщят всеобхватно и пълно творчеството на писателя. Все пак през 1922 г. Димитър се спира на псевдонима Матвей Босяка, в който също можем да открием отглас от анархизма. 

Ала най-силно е приятелството му с Христо Смирненски. Тук трагичната повеля на съдбата се намесва: през м. май 1923 г. е отпечатан последният брой на сп. "Маскарад“, а през м. юни умира от туберкулоза Смирненски. Само на 21 години, Матвей (Димитър) предприема решителна крачка да напусне България и да последва по-големия си брат в чужбина.

Германия и Бразилия

В продължение на седем години, до края на 1930 г., Матвей Вълев живее в Германия. Първоначално следва един семестър журналистика в Берлинския университет, но след това започва да сътрудничи на леви немски вестници под псевдонима Хайнрих Волф, да урежда изложби и др. Особено критично става перото му след Деветоюнския преврат в България (1923), макар преди това да е критикувал управлението и на Стамболийски заради преследването на анархистите. Обществената му дейност е активна, наред с други младежи като д-р Бойкикев, Сава Гановски и др. Публикува дори във в-к "Съзнание“, излизащ в Детройт (САЩ) като орган на българската емиграция; превежда от руски и немски езици. През 1924 г. е основано дружеството "Народно студентство“ в Берлин и Матвей става активен сътрудник на неговия печатен орган сп. "Нарстуд“. Берлин по това време е културната столица на Европа, там живеят и учат много талантливи млади българи. Тук се запознава и с Елисавета Багряна, когато той е на 21 години, а тя – на 30.

Ала по-големият брат отново е заминал, този път много надалеч: Бразилия. На 3-ти януари 1931 г. Матвей отпътува към южноамериканския континент, сега – за четири години.

Лични спомени на Матвей от бразилския престой трудно можем да открием, но всичко е пресъздадено в сюжетите и атмосферата на разказите, посветени на този период. Докато работи и живее из бразилските степи, стопанисвайки малко зеленчуково стопанство или управлявайки голяма ферма, името на Вълев почти не се появява в българската преса, освен редките изключения на изпращани фейлетони и дописки. През м. октомври 1934 г. той се завръща в родината и започва трескаво да публикува в почти цялата българска преса (вестници и списания) по всевъзможни теми: пътеписи, географски очерци, исторически очерци, политически и икономически кореспонденции, портрети и пр., и пр.

Така идва 1937 г., когато публикува първата си книга с разкази "Прах след стадата“, която с безспорния си успех "фактически го легитимира в литературното пространство“ (по думите на Роман Хаджикосев). Следват месеци и години, наситени с публикации и издаване на книги – "Войници на брега“ (1938, разкази), "На котва“ (1938, повест), "Малките мореплаватели“ (1939, разкази), "Пътници“ (1939, разкази), "Радост в живота“ (1940, разкази), "Отсам и отвъд“ (1940, разкази) и мн. др. През 1940 г. публикува и книгата "Знаменосци“, която съдържа негови очерци за "велики кооператори“, включително за родоначалниците на кооперативното движение в България; своеобразно нейно продължение е последната му публикувана книга приживе – "Някога и днес“ (1942).

Създаването на Българско национално радио също не оставя М. Вълев равнодушен. През 1938 г. съвместно с Ангел Каралийчев създава радиопиесата "Крилата помощ“, която е излъчена по Радио Варна на 26-ти декември с. г. и е отличена с първа награда на Дирекцията на въздухоплаване. Според редица изследователи Вълев в съавторство с Никола Вапцаров създава и радио-театъра по това време. През 1937 г. участва в културна делегация в Югославия, пътува и за 16-тия конгрес на ПЕН-клуба в Прага. Работи и като съредактор на сп. "Сердика“ (1940 – 1943), което е илюстровано издание на Софийската община; там през 1942 г. публикува оригинална статия за "прощъпулника“ на българското радио. Пише и детски разкази, както и пиески за деца (например в съавторство с Йордан Стубел). Темата за морето също е централна в творчеството му.

Матвей Вълев изпитва непресъхващ пиетет към новото, при това без страх. В прозата му откриваме идеите на техническата модернизация и съпътстващите я предизвикателства пред човека.

Жанровото и тематичното разнообразие на Матвей Вълевото творчество от този период е огромно и е подкрепено от автобиографична основа. Но ако трябва да посочим една доминираща ценност, ще я открием, струва ми се, в това, че той е сред първопроходците, представили пред българския читател южноамериканската тематика (наред с Борис Шивачев, Тодор Ценков, Светослав Минков, Самуил Стрезов и др.). Пред четящата аудитория Вълев разкрива непознати до сега сюжети за плантации, негри, "ковбои“, ферми, стада, огромни реки, дресьори на гърмящи змии и т. н.; появяват се темите за изневярата, за съдържателките на публични домове, за разочарованието от сънародника зад граница, за завръщането… Далечна Бразилия се явява пред нас със своята романтична неизвестност и дори с неопределената, но винаги очаквана любовна авантюра. Разказите на Вълев навяват носталгия по България и една по-обща меланхолия.

Багряна

След завръщането от Бразилия през есента на 1934 г. Матвей Вълев среща отново Багряна по време на изложба. С поетесата Матвей изживява силна любовна връзка, преминаваща понякога и в творческо сътрудничество. Първата им среща в Германия преди 10 години е едно приятелство:

Матвей и Багряна като кумове. Снима от книгата на К. Зографова "Играещата със стихиите“ (2013).

"Запознах се с двамата братя Вълеви. Единият – Матвей – учеше журналистика, а другият – Вельо – следваше инженерство. Матвей каза, че ще ми намери квартира, и след един час наистина намери… Матвей ме знаел от "Вестник за жената“, но аз не бях чела публикуваните от него работи в леви вестници и списания с псевдоним Матвей Босяка, макар самият псевдоним да ми беше познат… Двамата братя Вълеви ми показаха Берлин. Водеха ме по всички интересни места.“, разказва след години поетесата. А сега, при втората среща, тръгват към Долината на розите и Карлово: "Дружехме, пътувахме заедно, една пролет, в момента на цъфтежа на розите, решихме да направим екскурзия… Обикаляхме Карлово, гледахме старите къщи, проучихме целия процес на розоварството…“, ще си спомни след време Багряна в литературната анкета на И. Сарандев. През 1938 г. Багряна и Матвей пътуват заедно по линия на ПЕН-клуба до Прага, а после и до Берлин. В едно от писмата си по повод Берлинското пътуване поетесата отбелязва:

"А Матвей непрекъснато си търси старите приятели и бивши годеници… и е невидим и неуловим“. Връзката между двамата не остава скрита, шест години живеят заедно. По този повод в прецизно свое изследване Катя Зографова ще отбележи: "В същото време страстта им е била достатъчно силна, за да раздели писателя от българската му съпруга – талантливата и хубава художничка Вера Лукова… Тук ще вметна, че "Лиза“ и "Матвейко“ си остават добри приятели – Багряна през 1943 г. свързва пътя си с Александър Ликов, а Матвей Вълев през май 1944 г. се жени … трети път – за Люба Игнатова“.

В публикуваните наскоро мемоари на есеиста и критика Кирил Кръстев (1904 – 1991) откриваме пасажи, посветени на "земляческата любовна стрела“ между неговия съгражданин Матвей и Багряна: "Та тази тройка – Багряна, Матвей и аз – често вечер, след сладкарница "Цар Освободител“ слизахме насреща, долу, в уютния избен ресторант – ужасно стесненият и задушен сега сутерен на "Минералсувенир“. Тук, в лявото открито сепаре, женствено-жреческото очарование на нашата сътрапезница и екзотичните спомени на Матвей се поливаха доста чувствително, особено от негова страна, с хубаво мискетово вино и създаваха непринудена жизнена контактност“.

Ръкописни бележки на М. Вълев. Снимката от фонда на Националния литературен музей се публикува за първи път.

Отново ще спомена доблестната постъпка на Багряна и Матвей в опита им да помогнат на арестувания млад поет Никола Вапцаров. В спомените си от 1970 г. Хр. Радевски включва в приятелския кръг, събиращ се в квартирата на художника Ангелушев, семейството на Вапцаров и семейството на Вълев, както и мнозина други. А в книгата на Вапцаровата съпруга Бойка "Да се чете след смъртта ми…“, издадена през 2009 г., тя споменава как след години е говорила с Борис Ангелушев да напише по-разширени спомени как двамата с Матвей Вълев са убеждавали Багряна да се яви като свидетел, както и в поетичните качества на задържания поет. Отново ще отхвърля наслагваната с години несправедливост (дори пред учениците в часовете по литература): Багряна не само проявява смелост да се яви като свидетел пред военния съд, когато е призована от Вапцаров, за разлика от други призовани (при това мъже, които са били много по-близки с Вапцаровата фамилия), но и дава показания, макар и лаконични, в негова полза.

Дали заради разказите на Матвей Вълев или по някаква друга причина, но след години, през 1960 г., Багряна ще отпътува като единствен български представител за 31-ия конгрес на ПЕН-клуба в Бразилия. И там, извън официалната програма, тя ще гостува за няколко дни в имението на един забогатял предприемчив българин в Белу Оризонте, чието име е Петър (Педру) Русев, а негова дъщеря е бъдещата президентка на Бразилия Дилма Русев. Багряна и Петър Русев са се познавали на младини от престой в Париж.

Но между Багряна и Матвей има и творческо сътрудничество. През есента на 1938 г. новият сезон на Народния театър се открива с пиесата "Госпожата“, посветена на темата за женската еманципация. Пиесата е писана в съавторство между Багряна и Матвей. Очакванията са големи, настроението е приповдигнато, ангажиран е звездният актьорски състав на театъра (Стефан Бъчваров, Магда Колчакова, Стефан Пейчев, Владимир Трендафилов, Борис Михайлов…) под режисурата на Хрисан Цанков. Но! – критиката е безжалостна в негативните си оценки и само след няколко представления пиесата е свалена от програмата. Всъщност тандемът има още два съвместни драматургични проекта – радиопиесата "Знамето“ (1939) и драмата "Чудакът“ (на машинопис в архива на писателя).

Смърт 

Подобно на живота му, и смъртта на Матвей Вълев наподобява сюжет на авантюра. България посреща преврата на 9-ти септември 1944 г. Матвей се е движил в кръга на левите интелектуалци, а творбите му са пропити от социална тематика. Но, особено след завръщането му от Бразилия през 1934 г., когато партиите са забранени заради поредния преврат, той публикува на практика в цялата българска преса. Така започва активно да сътрудничи и на в-к "Щурец“ на Райко Алексиев, на сп. "Златорог“ на Владимир Василев, на кооперативния печат, редакторства в сп. "Сердика“ на Софийската община и мн. др. Това е забелязано и не е простено. На 4-ти октомври 1944 г. във в-к "Работническо дело“ излиза злокобната статия на Борис Делчев "Фашизмът в нашата литература“, в която се съдържа следният абзац: "Фашистки влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните ни писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и много други…“.  След време в своите дневници Делчев прави опит да омаловажи този свой "поменник“, предвещал арести, затвори и забрани за посочените с пръст, но Богомил Райнов, например, в своята посмъртно издадена книга "Писмо от мъртвец“ по категоричен начин аргументира вината на Делчев за смъртта на Матвей Вълев, включително и в желанието на Матвей да се включи в доброволческа чета.

Какво всъщност се случва? Превратът на 9-ти септември заварва Матвей като мобилизиран във военно поделение в Елхово. Българската войска е пренасочена към Югославия в преследване на немците. "В редиците на Първа българска армия – пише Кирил Апостолов през 1988 г., – като преводач разузнавач към щаба на генерал Тошев, Матвей Вълев заминава на фронта, където на 7-ми ноември с. г. в боя за Куманово при с. Бугарени доброволческият им отряд попада на засада. Ето последното известие от фронта за него: "За борба с една албанска чета (от състава на немска СС дивизия) биде образувана доброволческа част. Тя трябваше да се вмъкне в тила на немците и там да води борбата. В тази част като доброволец влезе писателят Матвей Вълев… През време на сражението Матвей Вълев получи лека рана в единия крак. Въпреки настояването на санитарите да го изтеглят той остава на полесражението, бие се храбро… Така загина доброволецът писател Матвей Вълев…““.

Няма как Матвей да не е прочел официозната статия на Борис Делчев. Това, което го спасява от арест или ликвидиране, е попадането му на фронта. Двадесет дни преди прострелването му Вълев пише писмо до в-к "Народна войска“: "Вярно е, че в близкото минало имам и грешки, и грехове. Но ако се оцени творчеството и държанието ми, надявам се положителното да надделее. Днес, когато трябва да организираме всички сили за борба срещу старото и градеж на новото, би било и жестоко, и погрешно да се счупи перото на един писател, който искрено и въодушевено желае да работи заедно с всички напредничави сили за делото на ОФ. Нека бием врага, нека сега всеки от нас даде каквото може, пък после има време да чоплим миналото и ако трябва, да понасяме наказания и карантини“.

Послесмъртие

Преди десетина години живеещият в Бразилия режисьор Иван Хлебаров представи идея за създаване на сериал по творбите на Матвей Вълев, както и документален филм. Личността "Матвей Вълев“ продължава да удивлява – режисьорът дори откри негов син от бразилския престой (тогава вече на 75 г.), с когото бащата не е поддържал интензивна връзка, снаха, внуци, правнуци; всички те носят името на Вълев и живеят в щата Минас Жейрас. Нещо повече, мнозина се позовават на свидетелства, че всъщност Матвей не е загинал на фронта, а е скиталчествал отново по белия свят. Това, разбира се, са недоказани твърдения, но напълно хармонизират с неравния и бурен житейски път на писателя.

Накрая, заслужава си да напомня и за парадоксалната съдба на последната творба на Матвей Вълев – "Ферма в Сертон“, която представлява романова обработка и адаптация на бразилските му разкази. В началото на 1944 г. ръкописът е приет за издаване в издателство "Перун“, илюстрациите са на приятеля на Матвей Борис Ангелушев. Започва обработката на текста, част от която е на шплати, а друга – на коректури. Точно тогава при бомбардировка над София печатницата е изравнена със земята. Междувременно писателят е на фронта и загива, минава доста време. След десетина години при среща на Боян Болгар, приятел на Матвей, с неговата сестра Емилия, става дума за неотпечатания роман. Тя му споменава за разрушаването на печатницата, а той я насочва към писателя Павел Спасов. Спасов бил изровил от разрушената печатница не само шплатите, но и самия ръкопис. Така автентичният авторов екземпляр-ръкопис отново попада у близките и през 1988 г. издателство "Български писател“ издава романа.

Не са малко литературните историци, които са осветлили с присъщата си прецизност всички етапи от житейския път на Матвей Вълев и едва ли е нужно да ги изброявам. Специално уважение заслужават онези от тях, които – плавно и методично – напомняха за това име в годините след 1944 г. Не са много изданията на негови книги. Пък и читателският поглед все още се привлича от скандалното и пикантното, съпровождащо този вечно търсещ дух, вместо от художествената му проза. А Матвей Вълев заслужава да бъде четен заради дълбокото му любопитство до степен на авантюра към всичко ново и дори необяснимо. Колцина могат да поберат в своя 42-годишен житейски път толкова събития, места, революции, любови? 

Матвей Вълев очаква своето преоткриване!