Времето в Монтерей е хладно

Вторият сезон на сериала "Големите малки лъжи“ е объркващ. От една страна, продължава историята в един измислен и много приятен за обитаване свят, от друга – не ти казва нищо ново.

Единственото, на което мога да го оприлича сериала в момента, е на една голяма, красива, цветна кутия с лъскава панделка. Когато я отвориш обаче, намираш само хартия. Луксозна, но все пак хартия. А чак на дъното й стои един ключ. Този ключ отваря врата. И тази врата може и да води до нещо вълнуващо и интересно, или... може да е пълна с още хартия. Но това ще го разбереш, чак когато дойде сезон 3.

Вторият сезон трябва да е нещо, което идва като логично продължение и надгражда вече създадените усещания, ситуации, случки, дава още, дава повече, води нанякъде. В същото време е излишен, защото по първоначална идея, сериалът трябаше да има само един сезон. Защото книгата, върху която е базиран, не е поредица. Дори това, обаче, не би трябвало да е основателна причина, ако имаш добра идея. Но дали на практика е така?

Първият сезон на "Големите малки лъжи“ предизвика у мен ентусиазъм, какъвто малко сериали успяват в последните години. Желанието да гледам епизод след епизод, нуждата да разбера какво се крие под повърхността. Да разкрия мистерията, да подредя пъзела. 

На фона на мистериозна смърт, за която зрителят не знае нищо буквално до последните минути на финалния епизод, сериалът разгръща гнили в същността си отношения между хората. Защото, когато нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то най-вероятно е именно такова. Не е истина.

"Големите малки лъжи“ и техният първи сезон се въртят около идеята за перфектен живот и лъжа и по почти идеален начин извеждат най-основните човешки отношения под повърхността. Как лъжем другите, как лъжем себе си, как лъжем децата си. Как насилието ражда насилие, как лъжите раждат още лъжи! 

Чувствата околко обявяването на втори сезон бяха смесени. От една страна ентусиазмът се завърна – светът на Монтерей и неговите жители е сочен като голяма торта, но подправена със сол. От друга страна удобно се беше настанил и скептицизъмът - за какво, по дяволите, ще ни разказва този сезон? За още едно чудовище? За още смърт? За още потулени тайни и страсти? Дали няма да се превърне в сапунка, от онези, които баба ми гледа в 15 часа на обяд, докато си е на село? Все пак това са НВО и вероятността да направят нещо толкова лошо е равна на нула. Пък и зад проекта все така силно стоят Рийз Уидърспуун, Никол Кидман и цялата останала "петорка на Монтерей“. Към тях добавяме онова, което аз наричам "шестия Бийтълс“ – Мерил Стрийп. 

Завесата се вдига, светлините са включени, шоуто започва. Сезон 2 дебютира в началото на юни с голяма кошница с очаквания. И остава така до самия си финал. Началото е добро, обаче. Познатият свят, познатите лица, чудесната музика и най-вече чудесната визия. Държа да отбележа, че този сериал е безгрешен от режисьорска гледна точка.

В първия сезон за това се грижеше Жан-Марк Вале, а във втория на капитанското място се качва Андреа Арнолд. И двамата са изключително прецизни по отношение на структурата на сцените. Ако стилът на Вале е по-романтичен, протяжен и личен, то Арнолд обича студенината. А в този сезон тя е на мястото си. Камерата е нестабилна, сцените прекъсват преди финалния дъх, думите са недоизказани, реакциите са преиначени от крупни планове. Всеки, който смята, че Андреа Арнолд е причината този сезон да прилича повече на безвкусната торта със сол, бърка. В телевизията режисьорът отдавна няма никаква творческа намеса в сюжета. А Арнолд се справя блестящо със заснемането, с подхода към актьорите, с показването на нещастието, когато то трябва да остане скрито за любопитни очи. С битките, със злобата, с лъжите.

Тъжно или не, Дейвид Е. Кели и Лиан Мориарти не успяват да поемат тежкия товар на успеха от първия сезон и да го пренесат във втори. Началото е чудесно - познатият свят се завръща, а в него още тлеят недоизказани неща. На фона на всичките ежедневни гадости, виси страшната тегоба на едно убийство. И всеки трябва да се справи с този товар по собствен начин. 

Ехото от убийството на Пери кънти из целия сезон и заглушава всичко около себе си, включително и творческата енергия на екипа. 

Вторият сезон решава да разглежда няколко теми – тази за лъжите и как те се връщат, за да ни захапят отзад, като нагли чудовища. За насилието, което поражда насилие и най-важнота – темата за връзката между родителите и техните деца. Темата за това, че ние сме продукт на нашата социална среда, независимо дали го искаме или не. И всичко в сезон 2 се върти около това. Дори последиците от убийството на един насилник и чудовище не успяват да останат на заден план, те някак винаги се връщат.

Във всеки един епизод на сериала началото е дадено с този фатален инцидент. С тази ужасна случка. Но това сякаш не води до нищо. Нищо в последвалите сцени не ни казва, че полицията е на крачка да разкрие истината, че някой ще научи какво точно е станало, че от това ще има ужасни последици, че това ще доведе след себе си до още по-ужасни неща. Че децата, родителите и техните родители ще страдат тройно повече от този миг на агресия. Не. Сцените след това продължават да ни разхождат из Монтерей, който се е превърнал в един призрачен град на потиснати чувства. Всичко, което се случва в този сезон, е вследствие на истории и ситуации, които вече сме видели в предния. И ние като зрители чакаме това да доведе до някакво по-грандиозно събитие, до случка, която ще обърне посоката, като вълна, която ще залее кораба. Но и това така и не се случва. Всичко тлее и някак се носи в безтегловност. Натяга се, насища се със сълзи, кръв и недоизказани истини. И така цели пет епизода. 

Всеки един от епизодите на този сезон е като въртене в кръг. След всеки си се върнал в началната си точка, за да започнеш отначало. Като в безкраен loop, който ти дава малко нова информация за сметка на дъвкането на старата. Няма да ви занимавам с дребнави детайли и ненужни подробности, смятам, че ако сте изгледали сериала сте видели същите неща. А може би не? 

Пазя силен сантимент към "Големите малки лъжи“ и чудесния свят на Монтерей. Но простото проследяване на живия живот във втори сезон не е моята чаша чай. Дори появата на Мерил Стрийп не ми беше интересна. Макар тя да е мастър. Едва ли има друга актриса, която така добре да влиза от образ в образ и нито един от предишните й персонажи да не прилича на следващия. Но дори тя беше като безквкусен бонбон. Тя дойде, създаде ненужни конфликти и си замина с подвита опашка. Без причина, просто ей така. 

Финалният епизод, подобно на първия, ми хареса много. И двата концентрират в себе си основната идея на този сериал. На онова грандиозно събитие в живота ни, след което ние вече не сме същите. При всеки един от нас, то се случва в определен момент. Събитието, което ни променя и колкото повече отричаме промяната му, толкова повече затъваме, докато не се събудим и не сме потънали до гушите. И повече не можем дори да дишаме. 

Животът е несправедлив. Не всеки получава онова, което смята, че му се полага по право или по принцип. Първият и последният епизод на втория сезон на "Големите малки лъжи“ са рамката именно на това.  И въпреки тези два абсолютно чудесни епизода, вторият сезон на сериала те оставя с усещането, че е преход, прелюдия към нещо, което тепърва предстои.

Както казах в началото – като лъскава голяма кутия, в която има просто ключ. Надявам се този ключ да отвори врата, зад която се крие нещо вълнуващо. Иначе не разбирам смисъла от кутията.