Янис Палавос: Отвореният край провокира дискусия

Янис Палавòс е роден през 1980 г. във Велвендо̀ до Козани, Северна Гърция. Завършва журналистика в Солунския университет „Аристотел“ и управление на културата в Атинския университет „Пандион“. Автор е на два сборника с разкази, преводач на Уилям Фокнър и Джек Лондон. За „Шега“ е удостоен с Държавната награда за разказ в Гърция (2013). Разказите от сборника „Детето“ (2019), написани в любимата кратка форма на Янис Палавос, са нежни и изпълнени с носталгия, комични и реалистични, метафорични и фантастични, и имат един общ знаменател – родното място, детския поглед, природата. 

Почти всички разкази завършват точно преди да се разкрият последствията. Решението да не се разкрива развръзката — това позиция ли е или технически похват? Изкушавали ли сте се да напишете някога края?

Мисля, че този вид край е много по-близък до живота, отколкото, да речем, „ясен“ или „обяснителен“ край. В живота ни повечето неща са с отворен край: както гласи старата шега, „Има само две неща в живота, в които можем да бъдем 100% сигурни — смъртта и данъците“. Почти всичко останало може да поеме в непредсказуеми посоки, а завършването на историята точно преди тези посоки да започнат да се очертават позволява на читателя да използва въображението си и, в известен смисъл, да се превърне в сътворец, насочващ историята в посоката, която предпочита; по този начин той се ангажира много повече. Такъв край провокира дискусия; той отваря диалог. Това е фундаментална функция на литературата.

В „Зинос“ едно момче убива врабче и го заравя в главата на снежния човек; в „Еленче“ друго момче влиза в ледената река, за да спаси елен. И в двата случая детето носи животното в ръцете си, и в двата случая у дома остава нещо счупено. Смятате ли, че тези две деца са различни?

Правилно отбелязвате, че героите в тези разкази имат съществени сходства. Това е така, защото „Детето“, за разлика от начина, по който написах предишните си сборници, беше замислено като цикъл от кратки разкази, чиито истории биха споделяли определени черти: главните герои да са деца (или възрастни, които подхождат към живота като деца), животните и природата да играят ключова роля във всеки разказ, всички разкази да се развиват в родния ми град в Северозападна Гърция (селскостопански град с 2000 жители, между другото, недалеч от южната граница с България) и някаква семейна травма да преследва героите. Така че да, макар всеки разказ да има свой уникален свят, всички те споделят основни сходства. Освен това в много от тях животните функционират като двойници: или биват спасени от децата, докато те се стремят да спасят себе си, или стават жертви на насилието на децата, тъй като децата нямат къде другаде да насочат тъгата и гнева си.

Всъщност в разказите ви децата често са извършителите, а не само свидетели или жертви на насилие. Как решихте да възприемете този подход?

В известен смисъл може да се твърди, че децата са малко като недомашени животни: те идват на този свят, без да знаят нищо, въоръжени само с инстинкта си за оцеляване и любознателен ум, способен да се учи. Това, което научават, зависи от средата, в която са отгледани: от семейството, училището и общността. Дори ако имат късмета да растат в среда, която ще овладее тези инстинкти, този процес отнема време. С други думи, добродетели като „състрадание“, „доброта“ и „щедрост“ – всички онези неща, които обикновено свързваме с понятието „човек“ – са добродетели, които човек придобива предимно чрез образование и като бъде отгледан в среда, която ги насърчава. Така че „човек“ е по-скоро нещо, в което се превръщаш с времето, а не нещо, с което се раждаш. И ако под „човек“ разбираме същества, които притежават споменатите по-горе качества, много хора просто не стават напълно „човеци“; всъщност повечето от нас никога не стават напълно „човеци“: всеки ден лесно се връщаме към нечовешко поведение (и тогава се наричаме един друг „звяр“), преди отново да се изкачим по еволюционната стълбица в знак на покаяние. Фактът, че в много от тези истории главните герои са деца, които се държат жестоко и агресивно, ми помага да коментирам тази не напълно човешка част от нашата природа, а също така и да подчертая това, което е най-доброто в нас – това, което е истински човешко.

Как разбирате кога една история е приключила — и какво най-често се изрязва по време на редактирането?

Реймънд Карвър е казал известната фраза: „Една история приключва не когато нямам какво повече да добавя, а когато нямам какво повече да изрежа“. В литературата, особено когато пишеш кратки разкази, това, което пропускаш, е далеч по-важно от това, което оставяш на страницата – и „Delete“ е най-полезния клавиш на клавиатурата ти. Има и една известна максима на Чехов, която се опитвам да следвам: „Краткостта е сестра на таланта“. Имам това предвид и се опитвам да бъда верен на стила на писане, на който се възхощавам, изрязвам предимно прилагателни и наречия, като се стремя да структурирам изреченията си главно с глаголи и съществителни, с прост синтаксис и граматика; опитвам се да премахвам неща, които звучат прекалено сложно или изглеждат прекалено литературни. Писането наистина много прилича на дърворезба: издълбаваш неща върху бялата страница, както скулпторът извайва фигурите си върху блок от бял мрамор. Трябва да изрежеш и да изхвърлиш целия излишен материал – било то думи, ако си писател, или мрамор, ако си скулптор. Продължаваш да работиш по този начин, като се отърваваш от излишния материал, и тогава в даден момент творбата ти започва да става убедителна, започва да изглежда реална, да се превръща в нещо, в което можеш да повярваш, докато накрая тя изглежда като отделно, живо същество, способно да застане на краката си и да си тръгне. Тогава разбираш, че творбата е завършена.

Кварталът, мигрантите от Скуляри, слуховете в кафенетата — йерархиите и презрението в рамките на малката общност се появяват в няколко разказа. Тази социална карта умишлена ли е?

За начало, тази социална карта е реална: така стояха нещата и в много отношения все още стоят така в родния ми град. Но това, което ми се струва най-интересно, е, че така стоят нещата в почти всеки град, навсякъде: това е човешката природа. Мисля, че именно това прави литературата и изкуството като цяло интересни и, в крайна сметка, полезни в практичен смисъл: те създават истории, притчи, басни, митове, които разказват за основни истини, които, въпреки регионалните различия или разликите, които неизбежно възникват с течение на времето, обикновено важат навсякъде. Това е причината, поради която можем да четем Фолкнър, въпреки че не сме от Мисисипи, или Чехов, въпреки че не сме от селска Русия, или Софокъл, въпреки че не живеем в Древна Атина. Излишно е да казвам, че това, което предлагат моите истории, е хиляди мили под нивото на постигнатото от такива несравними писатели; това, което имам предвид е, че всяка общност, съставена от мъже и жени, не се различава коренно от всички други общности, и ако моите истории разглеждат въпросите, които споменавате, то е защото намирам, че те са реални не само на мястото, където съм израснал и където се развиват тези истории, но навсякъде.

Пишете почти единствено кратка проза във време, когато пазарът изисква романи. Това акт на неподчинение ли е, или просто вашата естествена форма?

Никога не ми е минавало през ума да пиша нещо, защото „пазарът“ би го предпочел, или да пиша по начин, който да отговаря на едни или други критерии, за да се впиша в духа на времето – било то мейнстрийм или така наречената „алтернатива“. Това, което правя, не е преднамерено, не е позиция или декларация за нещо или срещу нещо; просто ми харесва да правя това. Разказите са великолепна, богата и взискателна форма, която в ръцете на най-добрите си майстори (а те са много) може да съчетае достойнствата на прозата с тези на поезията; любимите ми автори на разкази – Мансфийлд, Чехов, Борхес, Рулфо, блестящият гръцки писател Александрос Пападиамантис – притежават поетично усещане за прозата и сюжета, а най-вече за езика.

Превели сте Фолкнър, Фланери О’Конър, Брийс Д’Дж. Панкейк, Тобиас Уолф и Уолъс Стегнър. Какво пренесохте от американския Юг в гръцката провинция – и промени ли преводът вашето собствено писане?

Интересното е, че американският Юг и Северозападна Гърция споделят някои сходства, които намирам за интригуващи. Старите конфедеративни щати са предимно щати от сърцевината на страната, неиндустриализирани, с голяма част от населението, състояща се от фермери или селскостопански работници, и голям брой хора, които са доста бедни, не особено образовани и консервативни християни, като същевременно носят колективната травма от загубената Гражданска война и са обект на подигравки от Севера като „селски простаци“. Някои от тези черти важат и за Северозападна Гърция: моят регион е единственият в страната без излаз на море, религията е широко разпространена и оформя много аспекти от ежедневието, а в същото време това е с голяма разлика най-бедният регион в страната и хората му биват отхвърляни като „изостанали в мисленето си“ от жителите на Атина и Южна Гърция. В същото време местните жители са усвоили този комплекс за малоценност, предизвикан от Южна Гърция, и това често предизвиква гняв, смесен с чувство за вина. Така че, както виждате, не ми се налага да внасям твърде много елементи от американския Юг. Именно затова избрах да превеждам тези автори: техният свят ме интригува, тъй като намирам тези прилики за поразителни. В същото време преводът им ме научи много за техниките, за това как пишат автори от техния калибър: когато превеждаш, трябва да вникнеш дълбоко в текста, за да можеш да го предадеш правилно на своя език. Но в крайна сметка преводът те учи предимно на едно нещо: да научаваш по-добре, да използваш по-добре собствения си език — да разпознаваш неговите ограничения и пътищата към по-дълбоко и по-удовлетворяващо изразяване.

Янис Палавòс Шега Детето Колибри книги разкази Гърция