Ралица Асенова: На младите хора трябва да се представя смело кино

Ралица Асенова е съосновател и съръководител на сдружение „Арте Урбана Колектив“. Инициатор на програмата „Кино в училище“, която включва международни проекти като CinEd – Европейско кинообразование за деца и младежи, „Киното, сто години младост“, „Млади режисьори снимат града си“ и др., както и фестивала „Срещи на младото европейско кино“. Живее между България и Франция и се посвещава на мисията за създаване на културни проекти и творческа динамика между двете държави. Докторант в НАТФИЗ, на тема кинообразователни политики и практики в Европа. Канена е многократно да провежда лекции, свързани с кинопедагогика в двата парижки университета, които завършва - Сорбоната и Института за европейски науки към Университета Сен Дени. 

Опишете „Срещи на младото европейско кино“ в едно изречение.

Неконформистко пространство за споделяне на съвременно и класическо кино с най-младата публика.

С какво кино трябва да срещаме младите и какво прави тези срещи толкова специални?

Моето убеждение е, че на младите хора трябва да се представя смело кино – съвременни филми, както и класика, която често пъти е била бунтарска и новаторска за своето време, а днес се превръща в азбуката на кинематографията. Специално е и нашето отношение към младите режисьори, които приоритетно представяме, тъй като във филмите им има особен заряд и оригинален поглед.

При всички случаи, не трябва да показваме на младите само това, което обичат или с което са свикнали. Ще си позволя да цитирам френския филмов критик и режисьор Ален Бергала: „Никога не съм вярвал в теорията „От Покемон до Драйер“, според която трябва да започнем от това, което децата спонтанно харесват, за да ги отведем, стъпка по стъпка, към по-трудни филми. (...) Аргументът „да се започне от това, което обичат“ е често изпълнен с демагогия и с определена доза презрение към децата. Най-вече в епоха, в която много добре съзнаваме как се научават да „обичат това, което обичат“. По-далеч сме отвсякога от спонтанния или индивидуален вкус, който действително би заслужавал внимание и уважение. Привържениците на теорията „от Покемон до Драйер“ сякаш игнорират, че днес в областта на киното младата публика е най-вече мишена за търговците на филми и производни на тях продукти, които не се интересуват и не уважават формирането вкуса на децата.“

Бергала говори също така за енигмата, която срещата с едно истинско произведение на изкуството представлява – именно тя е пътят на създаване на художествена култура при децата и младежите.

В обобщение, в никакъв случай не трябва да подценяваме младата публика с мисълта, че няма да разберат или възприемат даден филм. Това подценяване всъщност идва най-вече от нас, възрастните. Наша роля е да изберем филми с елементи на визуално предизвикателство и ангажиране на зрителя.

По време на фестивала ни, освен специалните срещи с филми, придружени от дискусии с автори и практически ателиета, за младите зрители се състоят буквално първите срещи с филм на голям екран и в киносалон. Днес съществува своеобразен срив на достъпа до кино и до изкуството въобще, особено в по-малките населени места, ето защо в такива случаи сме наистина щастливи, че първият кинематографичния лъч е докоснал детското сърце на наша „среща”.

Разкажете ни малко за мотивацията на фестивала да посвети част от програмата си на жените режисьори. Какво прави техните филми интересни за публиката (не само от феминистична гледна точка, но от естетическа)?

В нашия екип по принцип сме водени от чувството за нормална равнопоставеност при представянето на авторите, включени в програмата ни. Приемаме за наша мисия представянето на малко познати филми на жени режисьори, както и окуражаването на млади момичета да се запознаят с кинопрофесиите. Особено за тези от по-отдалечените райони е изключително важно да добият представа за разнообразието на възможности в сферата на киното и да бъдат уверени, че също биха могли да се реализират в тази област, обикновено съвсем непозната за тях. По този повод инициирахме проектът „Моето място в киното“, който също ще представим по време на фестивала чрез прожекции и ателиета.

Естетическите качества на филмите в програмата ни са неоспорими – само няколко примера за това са новаторството на „Да бъдем жени“ (1964) на Чечилия Манджини, майсторството на „Отминал ден“ (1968) на Марта Месарош, оригиналността на „Момиче във фрак“ (1926) на Карин Сванстрьом, ангажираността на „Другата страна на всичко“ (2017) на Мила Турайлич. А акцентът на тази панорама е несъмнено Алис Ги, първата жена режисьор въобще. Тя присъства на първата прожекция на братя Люмиер в Париж и екзалтирана от видяното веднага предлага на продуцента Леон Гомон да заснеме кратки филми: да напише сценарии, да ги разиграе с актьори и да ги заснеме. Само на 23 години, Алис Ги е първата жена в историята, която реализира собствен филм.

Как се променя образа на жената в списанията от 1964 г. до днес? (това е темата на специалното киноателие, вдъхновено от творчеството на Манджини, което ще се проведе на 23 юни след прожекцията на филма „Да бъдем жени“).

О, това е тема за докторска дисертация! Ателието ще бъде един опит да направим моментен портрет на една (или повече) жени, базирайки се на изрезки от списания и вестници и използвайки техниката на колажа. Именно със своеобразен колаж започва филмът на Манджини, показвайки яркия контраст между образа на жената наложен в списанията, рисуващи живота в розово и реалната действителност на работещите жени, спряващи се с няколко роли едновременно. Лъскавите корици с изображения на „перфектни“ жени са съпоставени с трагичните лица на работничките във фабриките. Манджини показа как киното може да бъде мощен социален инструмент, още през 1964 г. – нелеки години за положението на жените в цяла Европа. Във Франция например, едва през 1965 г. се приема закон, който позволява на жените да започнат работа без да се изисква позволение на съпруга им.

Как са се променили тези условия днес в различните държави, с какво е актуален филмът и днес, как възприемат посланията му младите зрители – предстои да разберем по време на фестивала.

Тази година за първи път в рамките на фестивала ще се състои европейска конференция „Кинообразование в училище“. Как би изглеждало кинообразованието в Българското училище – прожекция и дискусия на филми или може би нещо по задълбочено? Какво ще научим за кинообразованието на конференцията?

Всъщност „Срещи на младото европейско кино“ е част от нашата по-голяма инициатива „Кино в училище“ и от още по-голямата мисия за изучаването на седмото изкуство- на първо място като самостоятелно изкуство в класната стая.

„Кино в училище“ под различни форми вече е факт в много европейски държави – за някои практики ще разберем именно на конференцията, където ще имаме възможността да видим и добри практики от България, да дискутираме възможностите за развитието на по-обширно ниво. Разбира се, желанието ни да обхванем с идеята за кинообразование най-голям брой ученици, би била възможна в съвместна работа в синергия с Министерство на културата и Министерство на образованието . Необходима ни е тяхната конкретна политика за подкрепа на артистичното образование.

От личен опит мога да споделя, че освен филми, дискусии, практически ателиета, кинообразователните програми би трябвало да включват и фактора „време“. То ни е нужно за формирането на вкус в учениците, както и за натрупване на културния им капитал – понятие, чрез което Пиер Бурдийо ни кани да осмислим образованието като цяло.

Въпреки че в училищната среда преобладават изискванията за обективност, киното трябва да се преподава и предлага като жив и реален опит. Освен разбирането на заобикалящия ни свят, осъзнаването на моралните проблеми, познаването на историята, училището не може и не бива да пренебрегва емоционалното, афективното, чувствителното измерение на филма като произведение на изкуството. Киното ни кара да се вълнуваме, да плачем, да обичаме и не може да бъде другояче за ученика, който трябва да има опитност не само с рационалното възприемане на установеното знание за образа, но и да бъде разтърсен, подложен на съмнение, развълнуван.

Препоръчайте ни три филма, които задължително трябва да посетим на тазгодишното издание на фестивала.

„Отминал ден“ на Марта Месарош, „Олга“ на Ели Грап и „Зази в метрото“ - класиката на Луи Мал.