Какво знаем днес за света след сто години

В последния си роман, „Какво можем да знаем“, Иън Макюън визуализира един бъдещ свят след век на бедствия. Свят, опустошен от изменението на климата и ядрената война, чиито герои обръщат поглед назад - към нашето време - и се чудят как е възможно да сме били толкова самодоволни. Добрата новина е, че човечеството все още съществува.

В подкаста на Дейвид Ремник писателят засяга много теми, включително въпроса за традицията на социалния роман, излязъл от литературната „мода“. Дали реалистичният роман е способен да разкаже днешния дигитален живот? Според Макюън той все пак остава най-надеждният инструмент за постигане на себепознание и взаимно разбиране, за „разчитане на дребния шрифт“ в отношенията между индивидите. Поместваме разговора със съкращения.

Британският писател Иън Макюън вече половин век създава незабравими герои. Първоначално те ни се струват обикновени хора, докато животът им (а може би и здравият им разум) не започне да се разпада след някакво съдбоносно събитие. В „Изкупление“ например млад мъж е безпричинно обвинен в изнасилване и хвърлен в затвора. В началото на кариерата му рецензентите са спрягали Макюън като Иън Макабър (Иън „Макабрения“ – от фр. macabre). Несправедливо, може би, но е истина, че историите му обикновено не завършват щастливо. Последната му книга, „Какво можем да знаем“, е своеобразен пример за спекулативна фикция. Действието се развива след около един век. В един разрушен дистопичен свят двама учени са по следите на отдавна изгубена поема, артефакт от времето, в което живеем сега.

Дейвид Ремник: Ако интервюирах автор на песни, бих ви попитал простичко кое е първо: текстът или музиката? Когато пишете роман, откъде започвате – от изясняване на тематичния обхват или от „мелодията“, т.е. художествения глас на книгата?

Иън Макюън: Зависи… През годините съм се чувствал много удобно и в периодите между две книги, когато съм си водил дневник. Писането с химикалка е специална свобода, чувстваш се като ученик, прекрасно е. Водя си записки с ясното съзнание, че никой няма да ги види. Така някакви идеи, които са изглеждали абсолютно несъвместими в началото, понякога внезапно се сближават.

Дейвид Ремник: Какво си отбелязвахте в дневника за последната ви книга? Какви бяха опасенията ви?

Иън Макюън: Този роман е пример за подобно сближаване. Бях прочел чудесно стихотворение от един английски поет, Джон Фулър, издържано в трудна форма, наречена сонетен венец. Това са 15 сонета, които ме пометоха. Не мисля, че съм способен да напиша такова произведение. Интересувах се и от философски дискусии за това какви са нашите морални задължения към бъдещето. Следях една прекрасна фондация, създадена от Стюарт Бранд, автора на „Каталог на цялата земя“. Става дума за изпращане на определен обем базисна информация към бъдещето в случай на колапс на цивилизацията. Например: колко от тези неща бихте могли да си произведете сами? Как ще направите сапун или стъкло, сеитбообращение с три посева? Как ще разработите теория за болестите, предизвиквани от микроби? И изведнъж идеите започнаха да се преплитат: стихотворението и въпросите за бъдещето.

Дейвид Ремник: Ако има идея или представа, която се извисява над всичко останало, и която се избистря с натрупването на подробности, това е светът, избегнал на косъм тоталното си заличаване.

Иън Макюън: Да, това е израз на оптимизма ми.

Дейвид Ремник: Чувствате се по-мрачно настроен от обикновено?

Иън Макюън: Такива са догадките за бъдещето. Изводите ми произтичат от първите 25 години на столетието - защото романът отчасти разказва историята на 21-ви век. Както изглежда, ще се движим от криза в криза, с няколко катастрофи между тях. Ако приемем, че няма да има пълномащабен ядрен обмен, ядрена зима и край на цивилизацията, моето предположение е, че ще има много проблеми, болка и мъка по света, но ще оцелеем някак си.

Едно от нещата, които се случват в книгата през 2036 г., е размяна на ядрени удари между Пакистан и Индия. Обичам този израз, ограничена ядрена война. „Само“ 10 милиона души умират. Дипломацията рязко се активизира, двете страни отстъпват ужасено. Малко по-късно Израел и Саудитска Арабия се обединяват срещу Иран с надеждата да го унищожат, преди да успее да разработи ядрено оръжие, само за да установят, че вече разполага с такова. Следва още една ядрена размяна… Ако има нещо хубаво, то е, че във въздуха се вдига толкова много прах, че земята се охлажда с около 2 градуса. Така се сдобиваме с още един шанс да предприемем сериозни мерки по отношение на климата... Аз наричам това нюансиран оптимизъм.

Дейвид Ремник: Честно казано, като се има предвид първата половина на кариерата ви, никога не би ми хрумнало, че може да бъдете откровено политически романист, още по-малко дидактичен романист. В тази книга, както и в някои от предишните, наблягате на изменението на климата, глобалната катастрофа, политиката. Много писатели бягат от тези теми по ред причини. Вие склонен ли сте да морализирате? Чувствате ли, че поучавате читателя, освен че го забавлявате?

Иън Макюън: Не, не мисля. Аз самият не харесвам морализаторски романи. Мисля, че дидактичният тон лишава произведението от сърце.

Дейвид Ремник: Дори ако говорим за романи на Джордж Елиът или Лев Толстой, които имат морализаторски дух и философски измерения? Намирате ли ги за скучни?

Иън Макюън: Обичам „Мидълмарч“, това навярно е един от най-добрите романи, написани на английски език. Има много основания да бъде такъв. Като цяло обаче това, което ме привлича – а аз искам да създавам такива романи, каквито самият аз предпочитам да чета – са книги за човешката природа в съвременни условия, за това кои сме ние днес.

Дейвид Ремник: Смятате ли, че има оскъдица на такива книги в съвременната белетристика? Преобладава писането за себе си, отколкото за големия свят?

Иън Макюън: Да, бих казал, че твърде много романи крият слаб художествен разказ зад даден герой например. Харесвам декларативността, смелостта да назоваваш нещата. Мислех, че по-младото поколение е загубило тази си способност, но тя сякаш се завръща. Човек никога не трябва да губи зрението си, докато създава художествена литература. Писането като занимание и преследване на определена цел също трябва да носи удоволствие. Не става въпрос за морализаторство, а за опит да се разбере настоящето. Сол Белоу беше много добър в това. Джон Ъпдайк, Тони Морисън също. Много автори са го правили и аз дълбоко им се възхищавам.

Дейвид Ремник: След 50 години писателска практика по-трудно ли ви е, или по-лесно да работите?

Иън Макюън: В началото беше трудно. Бях толкова параноичен писател, пишех дадено изречение, взирах се в него и си мислех: „Постига ли това, което искам? Смее ли се зад гърба ми, така да се каже? Има ли някакво пречка между него и целта ми?“ После продължавах напред. Преди години на едно събитие някой от публиката ме попита: „Колко думи пишете на ден?“ Отговорих му: „Чувствам се удовлетворен, когато съм написал някъде между 500 и 1000.“ Бяхме в Италия, някъде на юг, чуха ме погрешно и написаха, че пиша по 15 думи на ден. Този отговор го има в интернет. Никога не може да бъде заличен. Колкото и трудно да ми беше в началото, успявах да пиша повече от 15 думи на ден. Ако трябва да отговоря на този въпрос сериозно, с годините някак си „влязох в крачка“. Започнах да усещам потока на мисълта. Имам предвид онези два или три часа на ден, в които едва съзнаваш, че съществуваш, и не си нито щастлив, нито лишен от емоция, а равен на това, което правиш. Абсолютно си изгубен в него, във времето, в паметта, в самата задача. Това са моментите, за които продължавам да живея.

Дейвид Ремник: Значи схващате писането, поне от време на време, като удоволствие?

Иън Макюън: Разбира се.

Дейвид Ремник: Защото повечето писатели са склонни да говорят за мъките на творческия процес. Харесва им, че са завършили дадена книга, но не и процесът на създаването ѝ.

Иън Макюън: Не вярвам в това. Всъщност няма по-хубав живот от този – в смисъл такъв, че всеки роман е един вид университет. Три или четири години си напълно погълнат от нещо и въпреки това оставаш свободен. Ако някой ти се обади в понеделник следобед и каже: „Да направим дълга разходка из гората“, можеш да го направиш.

Дейвид Ремник: Имате предвид обекта на проучване за всяка нова книга. Романът „Събота“ например е изисквал познания в областта на неврохирургията…

Иън Макюън: Не казвам, че няма дни, в които зациклям, но не вярвам в писателския блокаж. Вярвам в творческото колебание. Ако просто го назовете по друг начин, може да се отървете от него. Наречете го болка, ако искате, но тя е самопричинена болка. Стига да можете да живеете от писането си - защото твърде много писатели трябва да правят други неща, да преподават и така нататък – да си писател е лукс според мен, една от най-необикновените привилегии, с които бихте могли да разполагате като работещ човек. Без офис, без шеф. Имате пред себе си цял живот, за да изследвате това, което ви вълнува…

Дейвид Ремник: В „Какво можем да знаем“ действието се развива в бъдеще, опустошено от изменението на климата и ядрената война, а героите се обръщат назад към нашето време и се чудят как е възможно да сме били толкова самодоволни. Сценарият е мрачен, но въпреки това един рецензент в „Ню Йорк Таймс“ написа: „Достави ми такова голямо удоволствие, че на моменти ми идеше да се разсмея.“ Една от темите на книгата - а тази книга е цяла вселена откъм теми и идеи - са технологиите. В съвременния живот има много „машини“, които поглъщат вниманието ни и занапред това ще става все по-елегантно, по-дискретно и същевременно по-ангажиращо. Възможно ли е реалистичният роман, който практикувате толкова дълго време и на такова изключително ниво, да не е в състояние да отговори на динамиката на съвременния живот? Дали ще може да задържи вниманието на съвременния читател?

Иън Макюън: Мисля, че умело написаният реалистичен роман е най-добрият инструмент за разбиране на човека. Благодарение на гиганти като Джейн Остин, Флобер, Толстой и особено Джойс и Джордж Елиът са изградени литературни конвенции за пресъздаване на потока от мисли и чувства на героите и за разчитане на дребния шрифт на човешките взаимоотношения в съответната семейна и обществена среда.

Все още не сме намерили убедителен заместител на реалистичния роман, въпреки че съм съгласен, че става все по-трудно да се откажеш от едни 20 или 30 часа, за да прочетеш сериозен роман. Наскоро в САЩ излязоха резултати от едно доста депресиращо проучване. За 10 години броят на възрастните, които четат за удоволствие, е намалял с 40%. Това е обезпокоително. В същото време аз самият ходя на много литературни фестивали…

Дейвид Ремник: Вие правите задълбочени проучвания за своите книги, но нерядко черпите опит от живота. Едно от преживяванията, на които сте се уповавали, за да пишете уверено по темата в „Какво можем да знаем“, е свързано с майка ви, която е страдала от съдова деменция.

Иън Макюън: Това е много важна част от романа. Съпругата на поета, Вивиан Блънди, преди да се омъжи за него, се е грижила за първия си съпруг. Той е производител на цигулки, прекрасен човек, който се разболява от Алцхаймер. Централната характеристика на заболяването е прогресивната загуба на памет, както всички знаем…

Когато някой загуби паметта си, той по същество губи своята идентичност. Изследвайки това на персонално ниво, размишлявах върху природата на историята, защото ние, като общество, отчаяно се нуждаем от памет. Натъжих се много, когато историята като предмет беше пренебрегната в учебната програма на Великобритания… Според мен една от причините да живеем в опасни политически времена, е, че тези хора, които са участвали във Втората световна война или са израснали в нейната сянка и са искали да бъде установен мир между народите, който да не позволява да се връщаме назад никога повече, са си отишли. Всички тези хора вече ги няма. Поразителното е, че във Втората световна война са загинали много повече цивилни, отколкото войници. Оценките варират, но броят на смъртните случаи е близо 90 милиона.

Ако приемем гледната точка на някои историци, според които Първата и Втората световна война са всъщност само една дълга война с 20-годишен мир, тогава това число ще нарасне значително. Тези времена са били шок за поколенията, включително за поколението, формирано от войните и израснало с тях зад гърба си. Тревожи ме въпросът какво се случва, когато едно общество се разболее от Алцхаймер и стане безразсъдно, невежо, самонадеяно. Властта е тежка отговорност и се нуждае от своите ограничения…

Дейвид Ремник: „Изкупление“ имаше жена разказвач. В голяма част от „Какво можем да знаем“ пишете от женска гледна точка. В някои академични кръгове се спряга едва ли не като престъпление това бял писател да пише от гледната точка на чернокож или жена да пише от гледната точка на мъж и т.н. Други биха казали, че това е смисълът на романа – упражнение по емпатия и въображение. Какво мислите?

Иън Макюън: Това виждане е абсурдно. По метода на дедукцията излиза, че можеш да пишеш само за себе си. Много хора правят това, разбира се.

Дейвид Ремник: Случвало ли ви се е да изпитвате някаква форма на културен или политически натиск върху работата си?

Иън Макюън: Не. Струва ми се, че някак си съм го избегнал. Писал съм за много жени или деца... Ако направите списък с всички разлики между мъжете и жените, той ще бъде много по-кратък от всички прилики между тях. За мен героите са просто хора. Едни хора или други хора. Опитвам се да пиша за тях с колкото може повече съчувствие. Като читател на роман човек може да бъде само критик, не и комисар. Във Франция ми се е случвало например да седя на сцената с някой друг писател и той или тя да казва, че романът днес трябва да бъде това или онова, да съдържа това или онова. Не мога да понасям подобни приказки. Това е сталинистко изказване. Необходими са единствено условия романът да процъфтява. Той се нуждае от своите читатели и от въздух, за да диша.

Разговорът е проведен на 28 ноември 2025 г. в рубриката THE NEW YORKER RADIO HOUR.

Иън Макюън Радиочасът на Ню Йоркър Дейвид Ремник