„Животът с французин“ не е онова, което си мислите

Тази книга сякаш е писана на шега. Заглавието ѝ звучи почти арогантно. Историите в нея не разказват за войни, антисемитизъм или любовни триъгълници. Велина живее в Париж, но през повечето време се подвизава извън него – буквално и преносно. Никой никого не изнасилва. Няма открито заявен феминизъм. И в крайна сметка е като пъзел, събиран и подреждан трескаво, хаотично, със съмнение, че може от него да се получи роман.

Но заради всичко това „Животът с французин“ е може би най-добрата автобиографична проза на български език, която съм чел. Себеиронията не е позната на повечето български автори, нито – откровеността. (Обаче са царе на претенцията и самонаграждаването.) Още по-малко пък им харесва някой да пише от Париж, „столицата на разврата“. Но този роман в разкази ме хвана така, че ще бъде неморално да не напиша защо е хубав, защо е оригинален и защо е чуждестранен. Чужд и странен. И понеже в момента се намирам в пресечната точка между проза и критика на прозата, си мисля колко губят онези, които не четат нито качествена българска проза, нито критиката за нея. Те не могат – или не искат? - да си представят как един чужд и странен роман звучи български и по-български (но не по български) от масата сантиментални, религиозни, исторически и псевдо-психологически книги, които се пишат и издават през последните две десетилетия в България.

Причината за оценката ми? Талантът на Велина Минкова.

„Животът с французин“ е семеен автобиографичен роман, структуриран под формата на разкази. Роман е, защото – според възприетото от мен определение на Милен Русков – в него има сюжет, герои и стил.

Сюжетът започва с копнеж по парижката нормалност: героинята гледа от една мансарда прочутите покриви и улици на Париж жестоко обезлюдени и странно замълчали заради ковид епидемията. И завършва със самопризнанията на Арно, френският баща на двамата сина на авторката. Макар и наглед отделено от сюжета, обръщението към приятелите на Велина в заключение е любовно признание на авторката към аудиторията, за която този роман е написан. Така, с няколко щрихи, тя ги прави част от своя живот, който, дори и да е живян с французин, не е преживян в раздяла с тях. Нито със софийското семейство, от което е произлязла.

Нейното собствено френско-българско семейство стартира в Амстердам, всред небрежността, невинността и лудостта на студентските ѝ години, с прелестна булчинска рокля, издърпана като мокър парцал от напоения с холандски дъжд кош за дрехи с намалени цени в антикварен магазин. И след вълненията на студентската сватба идват срещата на младоженката с буржоазното френско семейство на Арно, срещите на Арно с България и нейните роднини, първата бременност, раждането на Димитри, чиято френска баба се оказва гъркиня, екзотични пътувания с хлебарки в Индия и с раци в Куба, двусмислени тигели между Париж и София и обратно, летуване на Халкидики, живот пълен с радости и притеснения, с успехи и разочарования. Червената нишка на пътуванията, колкото и странно да ви се види, е обсесията на Арно да намира евтини самолетни билети с най-евтините авиокомпании. Но сангвиничният темперамент на Велина изтърпява всичко и краят на всеки жизнен епизод е весел и оптимистичен.

Оптимистичен е и краят на романа, в който краткото френско резюме на този живот, което прави самият Арно в последния разказ, затваря параболата на действието някъде „на попрището жизнено в средата“.

Героите в този роман са физически заедно, но живеят в различни душевни светове. Жената никога не противоречи на дребнавостта на мъжа, но така категорично е запазила своята независимост, без да я заявява в прав текст или в критики към съпруга си, че ми заприлича на Олга, героинята от романа на Елена Феранте I giorni dell’abbandono. Разликата обаче е показателна: за разлика от италианската невротична самотна майка, парижката българка във всичко вижда слънчевата страна на нещата и се оставя да бъде организирана от неумолимия французин.

И тук стигам до стила, който е най-силната страна на романа, но и на живота с французин. Авторката е избрала отстранения разказ на писателка, която знае своя живот и описва най-характерните епизоди от него. Ако беше избрала саморефлексия, книгата щеше да загуби от чара на нейната природна дарба – хумора. Постигнала е невероятно трудната литературна амалгама – да пише за себе си без да описва себе си. Да пише за Арно без да описва Арно. Всеки разказ е низ от действия и решения, и последствията от тези решения. Всеки разказ е епизод от едно интересно, комично, събуждащо смях до сълзи съществуване между Париж (не Франция, а именно Париж) и България – без носталгия, без тревога, но и без възнаграждение за усилията; с меланхолия, но и с екзалтация. Екзалтацията всъщност надделява.

И след всеки епизод си казвах, че литературният стил на писателката Минкова – не, не наподобява – а е стилът на живот на жената Велина. В моите очи най-силният избор, който Велина е направила, е да не съпоставя двете страни, в които живее: в едната физически и с децата си, в другата – със спомените и душата си. С една дума, няма значение, че съдбата я е изстреляла във Франция, която, гледана откъм България, довежда до завист, която може да бъде преодоляна само със снобизъм. Има значение какво ѝ се случва и как то ѝ се случва. И това „как“ е повод тя да напише един неподражаем хумористичен роман.

Ето как! Петдесетия си рожден ден Велина с тримата си „мъже“ прекарва на плажна ваканция в Гоа, Индия, в „Къщата на Боби“. Индийските ѝ приятели знаят, че като млада е била във възторг от индийския филм с Радж Капур „Боби“, и, без да я предупредят, са наели къщата край един плаж, където се случва историята във филма. Това е подаръкът-изненада, който увековечава в паметта ѝ цялото прекарване. Смешното идва от това, че върху магнитите за хладилник, които някакъв амбулантен търговец продава на плажа, има и такъв с надпис Приморско. Приморско в Гоа ли е? Или е в България? И когато след месеци Велина и Арно минават през Приморско, то им напомня за Гоа. А след Приморско от Гоа има разказ за Берковица.

Както винаги, през юни Арно е купил най-евтините билети до София и Велина се опиянява от възможността да се разходи из Алеята на книгата. Когато каца обратно в Париж, някой ѝ изпраща смайващото за нея съобщение, че сборникът ѝ с разкази „Бразилски храст“ е номиниран за наградата на името на Радичков. Арно трябва отново да търси евтини билети и, разбира се, най-евтиният е за самолет, който излита в пет сутринта от най-далечното парижко летище. Но нищо не е в състояние да помрачи ентусиазма и надеждата на Велина да се гмурне в компанията на български писатели, сред които е и Георги Господинов, член на журито. Не я смущава, че Арно гледа снизходително на литературните ѝ занимания. Тя печели специална награда за книга с иронично-сатиричен поглед към света. Наградата, наречена „Свирепо настроение“ е учредена специално заради нея от самия Господинов, който, въпреки че е писател на тъгата и мелодрамата, е прозрял къде ще се изявява талантът на писателката на средна възраст Велина Минкова.

Ето къде виждам органичната връзка между Господинов и Минкова – и двамата написали единствените автобиографични романи на български език. Те са два стилови полюса. „Градинарят и смъртта“ е размисъл върху скръбта. „Животът с французин“ е иронична и много смешна сатира на имигрантското състояние. Господинов е меланхоличен – Минкова е фриволна. Господинов използва света като канава, върху която рисува българската тъга. Минкова използва българското си състояние, за да очовечи мегаломанията на света.

И си мисля, че Господинов едва ли е предполагал, че „Бразилски храст“ ще бъде надминат по звучене и послание от следващата книга на Минкова. При това книга автобиографична, написана смело и откровено. В рецензията си за „Бразилски храст“ бях написал, че „[т]я е един световен писател, който пише за световна аудитория на един несветовен език.“ Последната ѝ книга е ново потвърждение, че заключението ми, направено през 2021, е вярно.

Животът с французин Велина Минкова Златко Ангелов