За майките и дъщерите

Силвия Николова

„Водата на езерото никога не е сладка“ е третият роман на италианската писателска Джулия Каминито. С уверен и убедителен жест в точни дозировки са поднесени повествователното темпо, езикът, вътресмисловите връзки и общата емоционална наситеност.

Езерото в тази книга е притегателна точка за различни сюжетопораждания, за богати идейно-емоционални сблъсъци и обрати. Понякога като фон, друг път с мощта на фигуративния си потенциал водата отваря множество пътища за осмисляне на трудния път на израстването на героинята Гая. Около водите на езерото тя наново опознава света и вкусва от сладостта му, радва се на скъсването със социалните окови. Но в същите тези води прави опит да удави новата си най-добра приятелка, същите тези води я преследват чак до Рим, изкуствено пренесени и обезсилени в прагматизма на битовия порядък. Езерото Брачано е всичко това за героинята на романа, чийто глас разказва горчивата история на едно бедно семейство, на един сложен социален ред, на едно цяло объркано поколение.

Със зла ирония обаче е пропит първият разговор за езерото Брачано между майка и дъщеря. На въпроса „Ама тук под нас какво има?“, зададен от невръстната Гая, Антония ще отговори с нехайство, почти безсмислено: „Нищо, има вода“ (с. 31). И ако някъде в началото на романа, съвсем между другото, езерото ще бъде несъзнателно отречено и омаловажено, много след това ще прозвучи ексцесивното желание присъщата му застиналост да бъде нарушена и с неистова мощ водата му, подобно океанска приливна вълна, да помете света. Езерото в самия край ще бъде ни повече, ни по-малко „магическа дума“ (с. 291). Тъкмо обратното на нищо. Сякаш напук, както всъщност и целият живот на Гая протича напук на майчините изисквания.

Началото на 2000-те е. Връзката между майка и дъщеря е особено силна. И не защото между двете има установени отношения на близост и нежност. Напротив. Единственото, по което те дълго време ще си приличат, е чисто и просто външен белег – огненочервените коси. Антония обаче оставя тежък отпечатък върху дъщеря си. С гордата си и силна натура, с непоколебимостта и дори болезненото си чувство за справедливост тя обсебва началото на книга – годините, в които Гая израства. И макар порасналото момиче да пренасочва повествователния фокус все повече към интимния си свят, присъствието на Антония до последно ще е настойчиво и непреодолимо.

Израстването на Гая може да се проследи не просто по промяната на идейно-тематичния фокус на повествователната призма. Езикът ѝ все повече се усложнява, възприемането на света и живота все повече набира скоростта на летящите покрай езерото скутери; тя все по-повече облича мисълта и емоциите си в пепелта, останала от отломките на счупеното и запаленото, във вината за недовършеното. Оттук и все повече тя затруднява достъпа ни до себе си.

Твърде интересно е, че научаваме името ѝ едва в последната третина на романа, и то изписано само веднъж. За сметка на това името на майка ѝ е проглушило ушите ни, изгорило е страниците на книгата. Нещо повече. С подчертана обсебеност за нея ще се говори през фокуса на различни назования. Понякога ще присъства като Антония, друг път като майка ми, трети – като Червенокосата. Едновременно в неистов порив, но и с болезнена систематичност ще се редуват Антония и майка ми в съседни изречения, страници наред, сякаш за да изострят сложното отношение на дъщерята. И неслучайно – между социалната роля и личния живот на Антония няма особена разлика. Гая израства силна и борбена в тази строга и стерилна семейна среда, управлявана от правопропорционалната връзка между лишенията и бедността, от една страна, и гордостта и непримиримостта, от друга.

Почти по законите на Bildungsroman-а Гая преминава през етапите на своята социална и любовно-еротична инициация, развива интелекта си. Но тъкмо когато водата се е оказала най-сладка, всичко рухва. Мигновението бързо отлита, отмито е от суровостта на живота, от напора на социалната предопределеност, от непостоянството и предателството на хората, от непреклонността на властната Антония. Водата е метафора, но и осезаемо физическо присъствие. Точно както и връзката между майка и дъщеря приема измеренията на нееднозначността и измамливостта на водната повърхност, притежаваща коварни дълбочини и натрапчиво горчив вкус.

Джулия Каминито Водата на езерото никога не е сладка рецензия Силвия Николова