Формулата на интересното според Хари Куебърт

Играта между два полюса на една модалност – възможен и невъзможен – в това се състои феноменът на интересното. Най-интересната теория е тази, която последователно и неопровержимо доказва онова, което е най-малко вероятно. Например: вероятността след смъртта човек да възкръсне е изключително малка; теориите и повествованията, които доказват възможностите за възкресение, вече две хилядолетия се намират в центъра на вниманието на значителна част от човечеството и определят сюжетосложението на историята. Вероятността старецът Фьодор Кузмич да е император Александър I е доста малка, а солидните исторически доказателства в полза на тази вероятност са изключително интересни за огромен кръг от хора.

Това твърди Михаил Епщейн в своята статия, посветена на феномена „интересното“. И допълва: интересното – това е съотношение, обикновена дроб, в числителя на която стои достоверността на доказателствата, в знаменателя – вероятността на доказуемото. Интересното расте при увеличаване на числителя и намаляване на знаменателя. Колкото по-невероятна е тезата и по-достоверен аргументът, толкова по-интересна е научната (и всяка друга) идея.

Интересен е онзи ход на събитията, който се възприема, от една страна, като неизбежен, а от друга – като непредсказуем. Понятието „интерес“ произхожда от латинското „intersesse“, т.е. буквално означава „да бъдеш между“, „в промеждутък“. И наистина: интересното е онова, което се намира в промеждутъка между две крайности – между порядък и свобода, между достоверност и невероятност, между логика и парадокс, между системност и случайност. Ако едното от двете стане главно, интересът се снижава, заменя се със сухо безразличие. Нас ни интересува не просто странното или безумното, а такова безумие, в което има система (както би ни казал шекспировият герой).

Михаил Епщейн в своята статия „Интересното“ излага ясна теза: феноменът „интересно“ – това е формула, която, ако бъде спазена, се оказва работеща. Подобно на кулинарна рецепта – ако използваш изброените продукти, използваш ги в предложения ред и изобщо без големи отклонения следваш предписанието, би трябвало да получиш същата манджа, каквато прави майстор-готвачът.

Точно за подобни рецепти, за тънкости на занаята, за математически изведени формули на феномена „интересно“ разказва швейцарският писател Жоел Дикер в своята най-интересна книга Истината за случая „Хари Куебърт“.

Възрастният писател Хари Куебърт е човек с огромна слава. При него, изпаднал в отчаяние, че не може да напише и ред, идва младият Маркъс Голдман (издал първи успешен роман и изпаднал в творческа криза преди написването на втория). Това е завръзката.

Следват 31 глави от новия роман на Голдман: всяка една започва с предписание – своеобразна формула, по която да бъде съставена. Това е рецепта за създаване на литературен шедьовър, състоящ се от трийсет и един ингредиента. Някои звучат на пръв поглед прекалено абстрактно (перефразирайки):

– Ако зациклите в писането, Маркъс, обуйте си шортите и отидете да тичате.
– Ами ако вали проливно, Хари?
– Дъждът все още никого не е убил. Обуйте си шортите.

Други са съвсем конкретни (четири глави преди финала на книгата):

– Към края на книгата, Маркъс, предложете на читателя още един обрат.
– Защо?
– Защо ли? Но защото трябва да го държите в напрежение до последния момент. То е все едно, че играете на карти – пазите си някой коз за накрая.

Ето още една от абстрактните съставки на рецептата за шедьовър на Хари Куебърт (предпоследна глава):
Понякога ще се чувствате обезсърчен, Маркъс. Нормално е. Казах ви, че да пишеш е като да се боксираш, но то е и като да тичаш. Затова непрекъснато ви пращам да търчите – ако имате моралната сила да извършвате дълги преходи, да устоявате до края, да влагате всичко, на което сте способен, цялото си сърце, и да стигнете до финиша – значи можете да пишете. Никога не оставяйте умората или страха да ви пречат. Напротив, използвайте ги, за да продължавате напред.

И така, следвайки стриктно рецептата, предложена от неговия приятел и наставник, младият Маркъс Голдман пише роман. Или по-точно: писателят Жоел Дикер пише роман за писателя Маркъс Голдман, който в роман описва живота на писателя Хари Куебърт.

Това звучи в стила на Химера на Джон Барт, ала не е: в Истината за случая „Хари Куебърт“ постмодернистичната игра е само загатната, но не и разгърната. Тук действието се развива по законите на класическия детективски сюжет (частично е разиграна криминалната схема от „Убийството на Роджър Акройд“ на Агата Кристи), на любовната трагедия (частично е вплетена историята на набоковската „Лолита“), но жанрът може да бъде определен и като интелектуален роман. В центъра на художественото повествование на интелектуалния роман винаги се изследват въпросите на творчеството, духовното и интелектуално развитие; главните теми тук са изкуството, кризата на личността, моралното падение („Доктор Фаустус“ на Гьоте, „Одисей“ на Джойс, „Игра на стъклени перли“ на Хесе, „Човекът без качества на Музил“ и т.н.).

За мен най-интересната част (освен криминалната – много хитро е оплетена, много умело) е онази, касаеща творческата лаборатория: тайните ходове, скритите манипулации с читателското съзнание, които предприема опитният писател (или по-вярно казано – писателят на бестселъри).

Успешният автор Хари Куебърт разгръща пред младия си приятел рецепта за литературен успех. Маркъс Голдман така добре усвоява всяка стъпка, така правилно изпълнява дадените указания, че изработва истински шедьовър. Книгата на Маркъс Голдман, написана по формулата, предложена от Хари Куебърт и представена в романа на Жоел Дикер, се оказва изключително успешна.

Това е летящ старт за Дикер, който сетне написва още пет книги: „Книга за Балтиморови“ (2015), „Изчезването на Стефани Мейлър“ (2018), „Загадката на стая 622“ (2020), Случаят „Аляска Сандърс“ (2022) и „Диво животно“ (2024). Всички те са преведени на български от Красимир Петров (Истината за случая „Хари Куебърт“ е в превод на Росица Ташева) и издавани през годините от „Колибри“.

Преглеждам лавиците у дома с криминална литература (защото най-често причисляват романите на Дикер именно към детективите) и установявам, че съм събрала всъщност всичките му книги, издадени у нас. Мога да ги поставя на едно мислено ниво с поредицата за Корморан Страйк на Джоан Роулинг (под псевдонима Робърт Галбрейт) и романите на американо-ирландската писателка Тана Френч. Романите на Роулинг/Галбрейт са издадени у нас (отново от „Колибри“), тези на Френч – предстои, надявам се.

А ето последната част от рецептата за успех на Хари Куебърт, представена в последната глава от книгата на Маркъс Голдман/Жоел Дикер: Последната глава от книгата, Маркъс, трябва да е най-хубавата. В епилога тази мисъл е разгърната така: Хубавата книга, Маркъс, не се мери само с последните думи, а с общия ефект от всички думи, които са ги предшествали. Около половин секунда след като е свършил, след като е прочел последната дума, читателят трябва да усеща, че го обзема могъщо чувство. В този момент той трябва да мисли за всичко, което е прочел, да погледне корицата и да се усмихне с малко тъга, защото героите ще му липсват. Хубавата книга, Маркъс, е книгата, за която съжаляваме, че е свършила.

Фантазирам си, че ако става дума за статия, мъдрият Хари Куебърт би казал: Хубавата статия е онази, която се радваме, че е свършила, без да ни е загубила времето. Или нещо такова.

Жоел Дикер Хари Куебърт криминална литература Михаил Епщейн интересното,