От Джим до Джеймс – за век и половина

В годината на нашето Априлско въстание във вече съединените Американски щати се появява книгата „Том Сойер“ и веднага печели славата на литературна класика. Окуражен от успеха, Марк Твен започва да пише втори роман, свързан със сюжета на първия, но вдъхновението му го предава някъде около средата; ще минат осем години, преди да бъде завършен, при това с малко скалъпен финал, „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Така или иначе, поколения млади хора израстват с образите и приключенията на Том и Хък, а двата романа се превръщат в образци на увлекателно и напрегнато приключенско четиво.

През 2024 г. американският писател Пърсивал Евърет публикува своя амбициозен римейк на „Хъкълбери Фин“, наречен „Джеймс“. Изключително продуктивен писател, автор на двайсет и два романа, четири сборника с разкази и седем стихосбирки, роденият през 1956 г. Евърет със сигурност е разбирал тежестта на предизвикателството, с което се е захванал. (В интерес на истината трябва да спомена, че в литературата от последните седем-осем години вече има такава вълна, или мода, на преработките по един или друг роман със статута на класика.) Евърет е интелигентен писател, професор по английски в Университета на Южна Калифорния, и не би рискувал реномето на своите близо двайсет награди, ако нямаше ясна концепция, затова нека се опитаме да разберем върху какво е изградена тази концепция – на успеха, както ще се окаже.

Започвам с това, което е най-характерно за жанра на „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“. Те са приключенско четиво, което увлича и задържа вниманието на много широка публика. Само че представите за приключенски наратив (и в литературата, и в театъра, и особено в киното) се промениха чувствително за изминалия век и половина. Най-лесно се вижда количественото измерение на тази промяна: приключенията на някогашния Хък вече не са достатъчни, за да удържат вниманието на съвременните младежи; да не говорим за бавното темпо на разказа (разбира се, че някога не ни се струваше бавно), за разтеглените описания и многословната комуникация на героите в старите книги. Пърсивал Евърет е заложил много в тази посока. Неговият сюжет е наситен с приключенски събития не по-малко от филмите за Индиана Джоунс. Толкова е наситен, че читателят не може да си поеме дъх, не пуска книгата от ръцете си и от един момент нататък с почти облекчение чака да дойде краят.

Главен герой в „Джеймс“ вече не е момчето Хък, а негърът-роб Джим, когото познаваме от романа на Твен като добросърдечен, но простоват и суеверен възрастен човек. Сега той не само че не е възрастен, но изобщо не е простоват и дори не е набожен в контраст с традиционните представи за „черна“ общност. Джим, който израства до самочувствието на Джеймс, е успял да се образова покрай библиотеката на съдия Тачър, и сега разсъждава върху екзистенциални проблеми и дори дебатира насън с Джон Лок и Волтер по темата за изконните човешки права. Не е трудно да видим политическата коректност на новата книга. И ако нещо я спасява от претенциозната показност на тази идеологема, това е хуморът, преливащ в сатира, когато се описват одиозните фигури на двама бели мошеници. Наративът изобщо е много богат на хумор в най-различни нюанси и степени на неговата проява: от алюзия и насмешка до болезнен сарказъм; цяла дисертация може да бъде написана върху него.

По-нататък: подривно преобърнат е целият ред на робското битие – в човешките отношения, в езика, в морала, в начина на живот, който води „черната“ общност; всичко тук се оказва опаката страна на представите, които имат за нея белите хора. Евърет най-добре обяснява каква е била неговата амбиция. В интервю, взето по телефона, той казва: „Опитах се да напиша романа, който не е можело да бъде написан в негово [на Марк Твен]време“. По принцип той е писател, който често се фокусира върху проблеми на расизма и травмите от него, върху човешките права и нуждата от лично достойнство. Свободата за него е основополагащо състояние на човешкия дух, тя не се дава отвън, а се ражда в човека. Затова и не се страхува да използва онази“мръсна“ думичка nigger, която Марк Твен е изписал само в „Хъкълбери Фин“ цели 219 пъти, за ужас на днешните либерални читатели. „Не се страхувам от никоя дума, казва той в друго интервю, и никой не би трябвало да го прави. Трябва да се страхуваме от намерението и от контекста.“

Още много би могло да се каже за „Джеймс„; въпреки „лесното“ намерение да бъде реплика (или претворяване) на един стар роман, той има дълбочина във всички свои измерения и внушения. И неслучайно е бил отличен с три големи американски награди, включително „Пулицър„, освен че е бил финалист на още шест, включително „Букър„. Забавлението с него е нещо безспорно, но то е само началото на онова, до което може да стигне внимателният читател.

Джеймс Приключенията на Хъкълбери Фин литература Пърсивал Евърет Джим,