Българската какистокрация и нейните медийни слуги

Нищо в тази история не е измислено. Лицата и събитията в нея са действителни. Имената са истински, а зад прякорите ще разпознаете персонала от безчестни журналисти, развратни пиари, продажни ченгета, уплашени магистрати и членове на улични банди, без които не би могло да се състои тържеството на корумпираната върхушка в демократичните институции.

Да, „Правосъдие за продан“ е документален разказ, преливащ от факти, свидетелства и перспективи към тях, а се чете като умопомрачителен трилър, криминална поредица или съвременна българска антиутопия, родена от перверзно съзнание. Защото е смразяваща. Тези близо 700 страници не оставят и следа от съмнение, че живеем в свят, в който политици биват продавани, прокурори – купувани, съдии – изнудвани, журналисти – манипулирани, правоприлагането – парализирано, а „обикновеният“ гражданин – оставен сам срещу системата. Тук поместваме кратък откъс от глава 3.

„ПО ТОВА ВРЕМЕ авторитетът на всички видове медии в страната – и печатните (вестниците и списанията), и електронните (телевизиите, радиоканалите, интернет изданията) беше вече незавиден. Трудно можеше да се намери някой, който сериозно да си мисли, че средствата за масово осведомяване – били те частна или обществена собственост – са обективни. Ползващи се с уважение по традиция, техните представители с течение на годините все по-често ставаха обект на нападки и глуми.

„Бягай оттук бе, нещастник! Махай се бе, боклук! Изчезвай, изрод!“

Така беше нахокан от един депутат репортер, задал неудобен въпрос пред вратата на парламента. Няколко видеокамери бяха запечатали това събитие, но обнародването му не предизвика особено възмущение. Хокането, смъмрянето и хуленето неусетно бяха станали част от езика, на който политиците говореха с журналистите – дори и с тия, които винаги бяха готови да ги обслужат. Случваше се някоя фрапантна ругатня и обида да предизвикат негодувание сред бранша, но то беше краткотрайно – общо взето, всички бяха свикнали още от първото десетилетие на века със снизходителното, ако не и с неприличното отношение на трите власти (и законодателната, и изпълнителната, и съдебната) към четвъртата – властта на свободното слово, призвано да бъде коректив на тяхната работа.

По-лошото беше, че масмедиите с всеки изминал ден губеха още и още от намалялото доверие на потребителите си от всички класи. Това беше причината те да не успяват да се издържат от абонаменти и продажби и да бъдат издавани със значителна финансова помощ от всякакви местни и чуждестранни източници.

В зависимост от донорите си най-тиражните между тях се деляха условно на три вида. Такива с парични субсидии („грантове“) от фондация „Америка за България“; други, поддържани от българското правителство с пари от европейските проекти; и трети – на издръжката на отделни корпоративни шефове, бизнес партии, именити мафиоти и олигарси (някои в немилост, други – силни на деня).

В тази класация – необявена, но общопризната – не бяха включени малобройните, но напористи журналисти на свободна практика, които опърничаво оцеляваха в блогове, влогове, маргинални телевизии, собствени уебсайтове или седмичници с малък тираж.

Между изданията, които не страдаха от безпаричие, имаше една съществена прилика. Всички те – и първите („соросоидните“, както ги наричаха, внушавайки, че филантропът Джорж Сорос храни „Америка за България“), и вторите („проправителствените“), и третите („Пеевските“ „Божковите“, „Борисовите“) уверяваха публиката, че са „напълно независими“, че „никога не си налагат автоцензура“, че „не правят пропаганда, а информират“, че „са неутрални и не обслужват интересите на спонсорите си, както правят другите“.

Предвид реалността това уверение звучеше трагикомично. Но така или иначе, с него се изчерпваше сходството между най-популярните сайтове, вестници, радиа и телевизии. Оттам нататък следваха разликите. През призмата на трите вида печатни и електронни издания се виждаха три различни Българии.

Eдната изглеждаше поробена от мафията – „завладяна държава“, в която корупцията се вихри безнаказано, политическите договорки са користни и задкулисни, съдебната система е нереформирана и гъмжи от зависимости, измамници като Петьо Еврото раздават правосъдие от кръчми и барове, пускат арестанти срещу заплащане и решават наказателни дела на салфетки в пиянски компании.

Другата България се описваше като „сбъдната мечта“ – със строящи се магистрали, доволен народ, постоянно растящи пенсии и заплати, с текуща съдебна реформа, без петьоевровци и прочее, а с правителство, което е без грешка, само дето лошите „соросоиди“ го очернят.

Третата България беше променлива – веднъж „просперираща“, а друг път „мафиотска“, в зависимост от това дали „нашите“ са на власт, или не са. В различните интерпретации парламентът или е „работещ безукорно“, или е „неработещ“. Изборите или са „честни“, или са „нечестни“. Конституционните промени са или „полезни“, или „некадърни и неуместни“. Управляващата сглобка или е „крадлива и службогонска“, или „държавническа и единствено възможна“.

В коя от трите Българии живееше потребителят на масовата информация? Той си знаеше. Но го научаваше от собствения си опит, а не от новинарите, които – с редки изключения – отразяваха в криво огледало действителността.

Имаше и една четвърта България, неподходяща за репортажи. Тя беше на старците в умиращите села, до които нямаше път, за да докарат хляба. И на просяците, които спяха под витрините на „Витошка“, най-лъскавия столичен булевард. И на младежите в провинциалните градчета, които нямаха избор, освен да безделничат, ако не са от родата на кмета. И на децата в гетата, които не можеха да пишат и четат, но пък бяха научени да крадат и да продават дрога в школските дворове... Същевременно това беше страната на корупционерите с неясните богатства, които не знаеха какво е „дупка на тротоар“, тъй като от покоите си в баровските квартали скачаха в бентлитата, поршетата и бронираните си мерцедеси, качваха се на собствените си самолети... и ако в понеделник бяха в София в кабинетите си в Министерския съвет и Народното събрание, в събота кацаха в Барселона, Париж или Дубай при любовниците, съпругите и децата си.

Всички тези българи вкупом – и големците, и голтаците, обяснимо не уважаваха журналистиката – все едно дали защото можеха да я притежават, или защото тя не се интересуваше от тях.

„Вие тук кат’ някакви мисирки тичате!“

Това обръщение на Бойко Борисов към скупчилите се около него репортерки през зимата на 2020-а беше първият знак за тези от тях, които си вършеха съвестно работата (без да са част от „звездния медиен персонал“), че губят нещо извънредно ценно – гордостта си от занаята.

Репортерската професия, която традиционно – още от началото на XVIII век, когато в Англия излиза първият успешен всекидневник „Дейли Кърант“, е събирала личности с високо образование, обществена отговорност, с тежест и талант, беше започнала осезаемо да се пълни с госпожици, госпожи и господа, които не притежаваха нито едно от тези качества. С телевизионни водещи, които говореха, без да слушат; с автори, които пишеха, без да четат, и преписваха, без да мислят; изобщо с такива, които си заслужаваха прякорите „мисирки“, „мадами“, „баничарки“ и „папагали“.

Слава богу, имаше и други. Намираха се все пак достатъчно журналисти със знания, с престиж и кураж. На тях се дължаха разкритията за продажната власт, за съдебните посредници на мафията, за купените избори, престъпните активи и депутатските щуротии. Те не бяха просто наемни работници в печата и в телевизионните фабрики. Те критикуваха, а не ругаеха, проверяваха, а не папагалстваха. Не бяха писари, глашатаи и душеприказчици на Мечо, Шиши, Кики, Ники, Зафи, както сами се наричаха един друг най-видните обитатели на високите управленски етажи. Само че цензурата често се освобождаваше от тях – „ритваше им столчето“, ако не успяваше да ги опитоми.

„Опитомените журналисти“ лесно се разпознаваха. Някои от тях, „просто обичаха да ги държат на каишка, докато ги замерят с пачки“. Но повечето бяха по рождение уплашени. Или страдаха от синдрома на придобития страх. И без самите те да се намират в опасност, поради своята боязливост и безхарактерност изпълняваха поръчки за жестоки удари по репутацията и по кариерата на видни личности по поръчка от „господарите“ им. Благодарение на тях поръчковите антрефилета и коментари станаха не само обичаен, но даже и „престижен журналистически жанр“.

Негова разновидност беше „черният пиар“, който се продаваше пакетиран като „разследвания“ на журналисти, някои от които бяха сътрудници на секретните служби. Те се подписваха под „разработки“, изфабрикувани от тайните агенти със съдействието на пиарите на МВР и прокуратурата, за да послужат за омаскаряване на „непослушни“ индустриалци, парламентаристи, практикуващи юристи. Готовата смес от хипотези, подкрепени с истински и измислени явления, се предоставяше на подбрани главни редактори. Тя за правосъдието беше безполезна, но в тъй наречените „сайтове-куки“ се препечатваше за очерняне на конкуренти в бизнеса и политически врагове…“

Правосъдие за продан Анна Заркова откъс политика журналистика