Танц между история, утопия и технофеодализъм

Автор: Цветана Георгиева

Хара Коцали е отдадена на танца и на силата му да разказва. Тя живее и работи в Гърция, където събира танца с антропология, документалистика, музика и други изкуства. В България тя ще дебютира със спектакъл, който гръцката критика описва като „горчив и саркастичен коментар за плиткостта на западното общество и капитализма”. 

Технофеодализъм, бъдеще без перспектива, умора от несбъднати пророчества за прогреса като универсален изцелител - както и да го наричате, емоцията ще ви завладее. Три жени на сцената, които достигат на ръба на физическите си възможности, очакват среща с българската публика.

Здравейте, Хара. Вашият танцов спектакъл “Това е краят на забавната фаза” пристига в Пловдив на 6 юни в програмата на One Dance Festival. Каква е „фазата на забавлението“ и какво идва след нея?

В онлайн издание прочетох за парадокса на продуктивността и връзката му с дигиталните технологии. Така открих израза „краят на забавлението“ по повод на очакванията ни към технологичната революция. Изразът веднага привлече вниманието ми, песимистичният му оттенък породи в мен емоционални и политически асоциации. Преформулирах го като „край на една ера“, защото всеки финал предполага шанс за ново начало. За мен думата „забавление“ в заглавието е ключова, загатва за творбата като социополитически апарат.

Ще отговоря, че “забавната фаза“ се отнася до конкретна епоха в политическата история и в историята на афекта: западната идея за изобилие, обещанието, че технологичният напредък ще освободи човечеството от труд, изтощение и бедност, в по-широк смисъл и идеята, че човекът най-сетне стигна дестинацията на прогреса. Това е силно детерминистична и антропоцентрична перспектива и замъглява реалността. 

Всъщност, технологичната революция все по-видимо се развива като технофеодализъм и техноскръб. „Изобилието“ често означава екстремна експлоатация на природни ресурси, а класовите неравенства се задълбочават именно защото не са толкова видими. Краят на XX век завари капиталистическия Запад в тресавището на опасната илюзия за „края на историята“ и в доктрината T.I.N.A. - „Няма друга алтернатива“ по знаменития цитат на Маргарет Тачър. Така че за мен краят на забавната фаза е началото на друга. Човешката и природната история са пълни с разломи, революции, войни и радикални промени в представите за възможно и разбираемо. Историята никога не е линейна.

Спектакълът напомня, че историята е хаотична, циклична сила. Как избрахте това фрагментирано разбиране за времето като основа на хореографията?

Идеята, че историята се движи чрез прекъсвания не е нова тема, която въвеждам на сцената. Това е факт. Или поне така избирам да чета историята чрез историци и мислители, които ценя, както и своето присъствие в реалността и в социалните движения. Много харесвам художествените форми на „разкъсването“, като колаж, маш-ъп, презаписи на музика и фрагментирани композиции. Те са тясно свързани с начина, по който модерността и постмодерността възприемат реалността. В творческия процес силно ме заинтригуваха моделите на обратно броене - социалните и политическите моменти, в които човечеството колективно отброява до нула или „разброява“, както обичам да казвам. Така бележим настъпването на новите години, изстрелването на ракети, есхатологично броене към края на света.

Паралелно с това се увлякох по хрониката като форма. Как измерваме времето чрез безкрайно трупане на числа. Този режим на броене създава впечатление за непрекъснато движение напред, нагоре, направо към някаква въобразена цел. И все пак, на фона на тази привидна непрекъснатост, политическата и природната история винаги са ковани чрез разломи, прекъсвания, колапси и обръщания. Това е абсолютно ключово за мен. То ми дава надежда, че нещата винаги могат да се развият по различен начин, че сме колективни носители на способността да действаме, да прекъсваме и да обръщаме този уж „прогресивен“ ускорител.

Три жени навигират терена на миналото и бъдещето на сцената. Защо поставихте женски тела в центъра на това историческо пътуване?

Това беше инстинктивен избор, защото имах желание да работя с тези конкретни артисти, Кристина и София. По-късно разбрах, че имам нужда да поставя три жени в центъра на тази хаотична политическа и културна хронология, която толкова често е разказвана, организирана и структурирана от мъжки гласове и патриархални исторически модели. 

В спектакъла има и няколко микро-символични жестове, които подсилват тази идея. Например, споменаваме рождените дни на нашите бащи, последвани от своите рождени дни. За мен този жест говори както за края на разказите, доминирани от политически и „основополагащи“ бащински фигури, така и за нещо дълбоко лично, буквално свързано с нашите бащи и важни семейни събития по време на репетиционния процес.

Звуковата среда на спектакъла смесва макарена, паради, ритуали, аеробика и революционни речи. Как превърнахте звука в политически и емоционален двигател на спектакъла?

Обожавам звука. Обичам да прекарвам време в слушане, експериментиране със звук и музика, архивиране на телевизионни и радио предавания, записване на всекидневни случки. Затова във всяко мое произведение звукът е важен драматургичен компонент.

Музиката и танцът са културни текстове. Те оформят емоции, идеологии, колективно въображение. В спектакъла акцентирам на звукови текстури, напомнящи за фолклорни традиции, но и за примери на държавен национализъм, например гайди или маршови тъпани, редом с препратки и семпли от поп културата и масмедиите. Всички тези аудио материали функционират като миксер, който ускорява и смесва всичко, създавайки плътната културна маса, в която всички ние плаваме.

Как избрахте тези конкретни „танци на историята“ и какво разкриват те за обществата, които са ги създали?

Танцът сам по себе си е служил като вид исторически свидетел, но и като агент за промяна. Той е оформял и бил оформян от представи за красота, възможности, желание, забавление, като паралелно се е поставял в услуга на национални и политически разкази. Място на безкрайни включвания и изключвания. На заедност и приватизация.

Експериментирате с непрекъснатост и прекъсване - от кинематографичен еднокамерен поток до колаж и маш-ъп. Как тези контрастни структури оформят преживяването на времето за публиката?

Мисля, че съвременните публики вече са много добре запознати с фрагментацията като форма. Нашите режими на вниманието са се адаптирали към логиката на скролване, към постоянни прекъсвания и ускорени информационни потоци. Насищането на публиката с образи, препратки, звукови слоеве и променящи се материали се превърна в начин да ги поканим в това ускорение - в състояние, което в крайна сметка води човек до предаване, отпускане и почти наслаждение на падането.

Силно ме вдъхнови логиката на безкрайното скролване в социалните медии. Докато потребителят скролва, усещането е сякаш пада в кибернетична заешка дупка. Но дъното на тази дупка непрекъснато се отдалечава, защото страницата се обновява безкрайно с ново съдържание. Сблъсъкът, приземяването, завършекът е постоянно отлаган. Това напрежение между непрекъснатост и накъсване създава за мен специфично преживяване на времето, в което пренасищане и колапс съществуват едновременно.

Вашата творческа практика включва антропология, документално изкуство, музика и самоделен звук. Как тези методи повлияха на създаването на “Това е краят на забавната фаза”?

Начинът, по който различни приносители, дисциплини и жанрове навлизат в процеса, е доста неравномерен и органичен. Когато създавам спектакъл, всичко наоколо започва да функционира във връзка с работата. Всичко, което виждам, чувам, чета или срещам - предмети, разговори, образи, звуци - започва да влиза в диалог с това, което се опитвам да създам. В изследователския процес чета много за драматургичните оси на спектакъла, събирам и записвам звуци, гледам документални филми, телевизия или радио и събирам всякакви препратки. С времето се получава огромен архив от материали.

Този архив после задава работата по различни начини. Понякога се появява много фино - като дума, жест, ритъм или звук, вложен в изпълнителската партитура. Друг път по-големи секции от този развиващ се архив се превръщат в съществена структурна част от композицията, например звукови парчета, сглобени от аудио фрагменти, събрани при изследването. За мен интердисциплинарността не е толкова метод, който се налага съзнателно, а по-скоро пропусклив начин на свързване със света, докато създавам.

Гледайте "Това е краят на забавната фаза" на 6 юни от 20.30 ч. в Дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив. One Dance Festival се провежда от 22 май до 7 юни. Билети за спектаклите ще откриете тук.

One Dance Festival Това е краят на забавната фаза Хара Коцали