Итало Калвино за екстремизма

През 1973 г. Итало Калвино, един от най-ценените италиански писатели и интелектуалци на XX век, визионер с отчетлив принос към световната литература, отговаря на анкета на сп. „Нуови аргоменти“. Въпросите са формулирани от редакторите на медията: Алберто Моравия, Пиер Паоло Пазолини и Енцо Сицилиано. Отговорите на Калвино са поместени в блестящия есеистичен сборник „Нека спи под камък. Размисли за литературата и обществото“, издаден и у нас в превод на Ина Кирякова.

1. Какво разбирате под „екстремизъм“? Десен екстремизъм? Ляв екстремизъм?

„Екстремизъм“ е термин, който предпочитам да не използвам, защото е неточен и не служи нито за изразяване, нито за обосноваване на дадена преценка. Терминът за мен притежава също отрицателната конотация, която му се придава обикновено, и това е неизбежно, като се има предвид моят темперамент (мисля, че съм от типа, който е окачествяван като „чужд на всякакъв екстремизъм“), като се има предвид първото ми политическо формиране (в комунистическата партия, която смята екстремизма за отклонение) и като се има предвид, че при многобройните поводи за изразяване на екстремистки настроения през последните години аз стоях настрана и си мълчах. От друга страна, не ми се ще да чета проповеди срещу екстремизма: всички знаем накъде върви светът и е нормално много хора, като започват да осъзнават необходимостта да го променят, да се поддават по-лесно на призива на екстремистките формулировки; важното е да видим как този първоначален подтик се разгръща впоследствие на практика при досега с реалността… С една дума, искам да кажа, че смятам за правилно човекът да има екстремистко съзнание за сериозността на ситуацията и че тъкмо тази сериозност изисква аналитичен дух, чувство за реалност, отговорност за последствията от всяко действие, дума, мисъл, тоест неекстремистки по дефиниция качества.

Отговаряйки на този въпросник, ще приемам термина „екстремизъм“ в значенията, които той ще придобива в контекста на съответния въпрос. Но трудно ще бъде да включа в общ дискурс „левите екстремизми“ – които може да бъдат обсъждани, преценявани или опровергавани въз основа на дадена теория, дадена връзка с конкретни проблеми и ситуации, дадена стратегия, дадена тактика – и „десните екстремизми“ – в една историческа епоха, в която реакционният консерватизъм не разполага с обща идея, годна да мобилизира недоволните маси, както беше при национализма. Може би днес има един дискурс и той е за меридионализма, за поражението на меридионализма (който през първите години на Италианската република беше главното изпитание за италианските политически сили), за факта, че подривната десница успя да намери масова поддръжка при протеста на Южна Италия в своята със сигурност най-изостанала, но най-дълбоко вкоренена форма, която е кампанилизмът, и т.н. Може би, ако тръгнем от тази нова меридионалистична матрица, с която новият фашизъм се различава от стария, можем да говорим за „десен екстремизъм“. Във всички други случаи да говорим за „екстремизъм“ на професионалните биячи, наемните убийци, агентите провокатори, представящи се за крайнолеви, е най-малкото празнодумие.

Но поредицата от смъртоносни и необясними събития, която от 1969 г. насам се опитва да обуслови емоционално италианския живот, има много по-сериозни аспекти от традиционните набези на фашистките наемници и агентите провокатори и зад кулисите на полицейските служби и съдилищата витаят тъмни сенки. Бих казал, че можем да говорим за екстремизъм, когато съществува логика на средствата и целите; извън всякаква логика са обаче безконтролните държавни органи, където колкото повече каши забъркаш, толкова по-нависоко се издигаш в кариерата си, защото някой те покрива и има омерта: и това е политическият проблем номер едно във военно и в мирно време, в капиталистическите, предкапиталистическите и посткапиталистическите държави в цял свят.

2. Какво е екстремизмът: идеологическа позиция или просто въпрос на темперамент? С други думи, екстремизмът има ли своя история? Своя традиция? Съвкупност от идеи? Или е само постепенно избликване на насилието, свойствено на защитата на интереси и на инстинкта за самосъхранение?

Съдейки по моя личен опит, екстремизмът е до голяма степен въпрос по темперамент: тъй като не съм екстремист по темперамент, аз съм склонен да се отнасям с недоверие към екстремни идеи, поведения или твърдения. (Или: тъй като съм екстремист по темперамент, аз налагам автоцензура върху всяка моя екстремна идея, поведение или твърдение, знаейки от опит, че ще се сблъскат с принципа за реалност и ще ме принудят да се самоопровергая.) Ако пък решим да говорим за „история на екстремизма“, ще трябва да дефинираме екстремизма като поредица от идеи и начини на живот, с които се прави опит да се реагира срещу една ситуация на цивилизацията, която е станала толкова непоносима, че изисква само радикални промени, тоест ще трябва да очертаем една история на идеите, духовните движения и психологическо-практическите нагласи на нашия век.

Насилие: насилието не е необходим елемент на екстремизма. Бих казал, че ненасилието е много по-екстремистка доктрина, по-представителна за екстремисткия дух, изисква строгост в светогледа и в поведението, а насилствената борба се доближава до начини на мислене и на живот, които са някак сходни с тези на военните, но военните – тъй като мислят малко или въобще не мислят – не могат да имат нищо общо с екстремизма (освен опосредствано като изпълнители). Ако трябва да посоча хора, които са екстремисти до дъното на душата си, ще посоча Толстой, по-стария Толстой, „толстойски екстремизъм“, или Ганди, ще посоча донаборниците, които отказват да носят оръжие, вегетарианците, които, ако са такива въз основа на последователен светоглед, са най-крайните екстремисти. Нещо повече: всяко опълчване срещу несправедливия и жесток свят, ако се докара до крайните си последици, трябва да стигне до отказа от ядене на животинско месо. Можем да заявим, че има по-належащи проблеми, йерархия на несправедливостите, които може да бъдат поправени, но тогава ще излезем от логиката на екстремизма, ще се нагодим, като признаем ценности дори в относителното и временното, в което живеем, както постъпват много от нас: симпатизират на вегетарианците, но продължават да ядат пържоли и да живеят в противоречие.

3. Каква е причината екстремизмът да изглежда неотделим от младежката възраст? Има ли връзка между естествения екстремизъм на младежкия темперамент и системния екстремизъм на политика дори на зряла възраст, както се видя във времената на фашизма и нацизма? С други думи, от едната страна е младежкият темперамент, природно склонен към екстремизъм, и от другата страна е екстремистката идеология. Как и защо се сблъскват те?

Младежите подхождат към идеите в най-простата им и абсолютна форма, като остъргват всеки път налепите, които историята е натрупала върху тях и които в повечето случаи имат тенденция да се наслоят отново. Младежите се стремят към действие и това е единственият път, по който могат да избягат от доктринерската абстракция: допускайки грешки, счупвайки си главата, тоест придобивайки опит, който има значение само когато е натрупан на свой гръб. Въпросът съдържа съпоставка между младежкия екстремизъм и екстремизма на фашистките и нацистките ръководители: тук също ми се струва, че терминът се отнася до коренно различни факти. Възрастните фашисти бяха ловки опортюнисти на властта или мрачни фанатици като Фариначи: те се възползваха от ентусиазма на младежите, изпращайки ги на смърт. От едната страна е хладнокръвното насилие на властта, а от другата – жаркото насилие, на което младежите по естествен начин са вършители и жертви. Но и тук мога да направя връзка с казаното за насилието и екстремизма в отговора на предишния въпрос: в насилствената борба се справят по-добре младежите, които се изразяват във физическата надпревара с повече свобода и радост (не тези, които са подтиквани от наложителна, жестока, болестна потребност за насилие: тяхното призвание е повече на палачи, отколкото на борци), и в това идейните убеждения – екстремистки или не – могат да имат своя дял, или да са само претекст, или да нямат нищо общо. Такъв е поне опитът на моето поколение, което се делеше на партизани и фашисти и нямаше нужда да си измисли насилието, защото го завари в действие и трябваше да живее с него в зависимост от възможностите на индивидуалните темпераменти в лагера, в който по свой избор или понякога по случайност трябваше да воюва.

Може да се запитаме дали казаното дотук е в сила и за сегашното младо поколение, което живее с улични битки, удари с палки и сълзотворен газ. Мисля, че тук има един различен елемент, а именно нашумелия въпрос за това кои са студентите и на какво са представители – елемент на символична трансфигурация, която води до отъждествяване на студентската борба с класовата борба. Докато за фашисткия побойник или за полицая, обучен да разпръсква демонстранти, уличният сблъсък е цел, единствената възможна цел, то за младежите от левите групировки той е само символ на нещо друго. Моето инстинктивно „темпераментно“ мнение е, че уличната демонстрация като театър на състезателен сблъсък може да бъде благоприятна само за професионалните побойници, защото за тях това не е символично представление, а преутвърждаване на принципа на побоя. Но аз съм склонен определено да подценявам символичната стойност на някои действия: нападението на Бастилията, този стар, вече неизползван затвор, може да е изглеждало за момента излишно прахосване на сили (ако минавах оттам на 14 юли 1789 г., аз определено щях да го сметна за такова); впоследствие се видя, че символичната му стойност далеч надхвърля скромното му практическо значение.

4. Екстремизмът е неделим както от чистосърдечния, така и от демагогския морализъм. Защо?

Още от млади години се мъча да открия някакво разграничение между моралността и морализма, дори по-точно: ярко противопоставяне, защото морализмът винаги е бил един от моите кошмари: морализмът определя правила за другите, а моралността определя правила за самия човек (с хармония между това, към което човек се стреми, и това, което е, защото самопотискащият се става в крайна сметка потискащ за останалите.) Неотдавна прочетох една дефиниция на Франко Фортини, на когото в продължение на много години приписвах ролята на „моралист“, включително спрямо мен. Дефиницията му ми изглежда убедителна и ще цитирам тук главните твърдения в нея: „Моралността е стремеж към съвпадение между ценности и поведение; и съзнание за разминаването между тях. Тя става политика, това е частното ѝ название. Морализмът е грешката на онези, които отричат, че трябва или могат да съществуват ценности и поведения, различни от тези, които моралността подразбира в конкретния момент“.

5. Когато става дума за десен и ляв екстремизъм, би трябвало да се разграничи поне за кой от двата екстремизма насилието е цел и за кой от тях насилието е средство. Целта на насилието може да бъде само по-голямо и може би крайно насилие. От друга страна, насилието като средство рискува лесно да се превърне в цел, особено ако се използва произволно и системно.

Вярно ли е, че екстремизмът според известната дефиниция на Ленин е детската болест на комунизма? Та нали в историята съществуват идеологии, движения, системи, които са възникнали като екстремистки и са останали екстремистки до края? Такива примери са ислямът, пуританството, Контрареформацията, сталинизмът… Съществуват идеологически и духовни теории и движения, които са екстремистки по природа, тъй като изискват от човека екстремни жертви и усилия. Как да ги различаваме от екстремизмите, присъщи на интересите и на инстинктите за самосъхранение, които също са жестоки до края?

Дадена религия, дадена философия, дадено движение остават екстремистки, когато трябва да продължат да постулират идването на царството Божие на земята, без да могат да го създадат на практика. След като започнат да създават Божието царство на земята, практиката ще поеме нещата в свои ръце, ще налага своите корекции към по-добро или към по-лошо и екстремизмът вече няма да бъде екстремизъм.

Колкото до края на насилието, създаването на авторитарна държавна власт с течение на времето въвежда отново насилието на всички нива. За десницата това е потвърждение на нейното виждане за света; за левицата това е основното противоречие, проблемът на проблемите, който тепърва ще трябва да се разреши изцяло.

6. Какви са допирните точки между десния и левия политически екстремизъм и екстремизма в изкуството и литературата? Съществува ли екстремистка позиция в културата?

Изкуството и литературата на нашия век са екстремистки, поемат роля на тотална опозиция спрямо езика, спрямо доминиращата култура, спрямо света. Една култура на тотална опозиция спрямо властващата ценностна система вече е била действаща през XIX век в страни, където обществото на индустриалния капитализъм и парламентарния режим е стъпило на здрави основи. В страни като Италия, където оформянето на такова общество е било по-бавно и по-уязвимо, културата дълго е трябвало да изпълнява градивни и поддържащи задачи; може да се каже, че едва сега започва да се очертава пространство за радикална опозиция и още е рано да се прави равносметка.

7. Каква е разликата между екстремизма и фанатизма? А между екстремизма и революционизма? А между екстремизма и религията? Не са ли екстремистки всички религии при появата си? Мисленето не е ли екстремистко по природа? А поезията?

Ще отговоря на тази поредица от въпроси в обратен ред. Поезията по своята природа е екстремистка. Мисленето може и понякога трябва да е екстремистко: добре е всяка идея да се обмисля до крайните ѝ последствия. Екстремистки са онези религии, които изхождат от постановката за безмерната дистанция между хората и Бога, за чието преодоляване са нужни екстремни изпитания. Същото може да се каже и за политическите доктрини, където под „Бог“ ще се разбира светът във вида, в който би трябвало да бъде. Въпросите за „революцията“ и „фанатизма“ се отнасят до семантичното поле на двете думи, което може да съвпада в някои аспекти, но не във всички, със семантичното поле на „екстремизма“. „Фанатизмът“ има и трябва да има винаги отрицателна конотация.

8. Накрая, не мислите ли, че от всички човешки дейности политиката е или би трябвало да бъде най-малко екстремистка? И не мислите ли, че екстремизмът в политиката е резултат от зараза с естетизъм? Убийството не е ли също преди всичко действие, което за екстремиста има своя форма и свое символично значение?

Политиката се нуждае от идеален модел, към който да се стреми (в противен случай е само разпореждане с дадена власт), но в същото време политиката е емпиричност, проверка в практиката, опит, постоянна корекция на грешката (в противен случай е само абстрактна теория). Добрият политически ръководител може да използва екстремизма (екстремизъм на ситуацията, на настроенията, на идеите), но не и сам той да бъде екстремист. С други думи: трябва да се стреми към идеалната си представа за обществото, която евентуално е все още много далеч от възможната си реализация, и да се приближава към нея, като използва евентуално екстремизми, за които знае, че са незрели и обречени да бъдат отхвърлени от практиката, но без да се идентифицира с тях, готов да им се противопостави, преминавайки на страната на реалността, на необходимостта, на времето.

Колкото до последните два въпроса, бих казал, че екстремизмът има винаги интелектуалистични корени (по-скоро доктринерско-моралистични, отколкото естетически); бих казал, че убийството може да има смисъл само като символичен акт, защото истината е, че когато убиеш някого, никога не си убил правилния човек и трябва да убиеш още някого, и това се повтаря до безкрай, така че е по-добре да не се започва изобщо.

В анкетата, обявена с встъпителна статия на Пиер Паоло Пазолини, вземат участие деветнайсет дейци от културната и политическата сфера. Отговорите са публикувани в сп. „Нуови аргоменти“, нова поредица, бр. 31, януари – февруари 1973 г.

Итало Калвино екстремизъм есета