Акценти от Берлинале: „Everything Else Is Noise" на Николас Переда

Името на мексиканско-канадския режисьор Николас Переда ми беше непознато. Неговият филм „Everything Else Is Noise" („Всичко друго е шум"), представен в паралелната селекция Форум на тазгодишното Берлинале, привлече вниманието ми с краткото си промоционално експозе - три мексикански композиторки се срещат за интервю в Мексико сити. Отидох на премиерата повече от любопитство към съвременното мексиканско кино, което за жалост не ми е добре познато. Тръгнах си очарован - минималистичен, проницателен, камерен филм, който ефирно балансира между драмата и комедията, без да разчита на никакво формално или сюжетно клише.

Цялото действие се развива в апартамента на композиторката Тере, където пристига екип, за да заснеме интервю с известна нейна колежка - Роза. Неочаквано, по средата на записа, пристига и дъщерята на Тере - също композитор. Несводим до резюме, сюжетът на този необичаен филм се разгръща в каскада от диалози и ситуации, в които петимата протагонисти се конфронтират личностно и професионално. Става ясно, че кариерата на Тере е останала недооценена от критиката, макар някога да е била муза и любовница на известен свой професор в консерваторията. Също така разбираме, че дъщеря ѝ е тяхното извънбрачно дете. Взаимоотношенията между трите жени - композиторки с различен подход и чувствителност към музиката, с различен социален статус - се разпростират отвъд интимните им успехи и провали, за да се превърнат в коментар върху „обществото" на изкуството. Интригите, зависимостите и цената на славата са преплетени елегантно, почти неусетно, с наблюдения за смисъла и съдбата да бъдеш артист.

Жанрово филмът е едновременно социална драма и ситуационна комедия. Тонът на сюжета се сменя сякаш с всяка сцена. Сценарият на Малдонадо и Переда е прецизен, без да е непретенциозен, въпреки елитарното си съдържание. Всичко се случва в един ден и, както споменах, в един апартамент. Няма нито завръзка, нито кулминация в очакваните им пропорции, но историята има и напрежение, и тласък към своя финал - абсурдна вечеря, на която спира токът. Бях изненадан от смелостта на режисьора в неговата лежерност спрямо формата и от финия му усет за конфликт, който неумолимо завзема психологическите отношения между героите. Стилът на „Всичко друго е шум" е на ръба на документалното кино - cinéma vérité. Актьорската игра е натуралистична до неузнаваемост - на моменти имах усещането, че пред мен не играят актьори, а реални персонажи, хванати без предупреждение в отрязък от ежедневието им.

Накрая се завърнах към заглавието. Филмът започва с дълъг статичен кадър, предполагам от прозореца на апартамента на Тере, към кръстовище в центъра на Мексико сити. Пълен хаос, наблюдаван търпеливо и спокойно. Рискови изпреварвания, нарушения, опасни маневри, коли, мотори, пешеходци - потопени в звуково замърсяване, в безспирния градски шум. Как може да се твори, на метри от това? Лайтмотив в интервютата с Тере са нейните истории за миризми - тя твърди, че вдъхновението за най-известните ѝ творби идва от всевъзможни миризми - на птици или плъхове - и как звукът е продължение на чуждо сетиво - обонянието. Измислица или факт, не е от особено значение. Важен е коментарът върху творческия процес, където музика и шум, обоняние и слух се съюзяват, припокриват, разминават. Нито актът на творението, нито резултатът на завършената творба подлежат на дефиниция, на конкретиката, към която се стреми всеки разговор с артист и всяка критическа оценка.

Мога само да се надявам „Всичко друго е шум" да получи разпространение в България и Европа, за да може публиката да има достъп до това прекрасно кино, което често минава почти незабелязано из фестивалните програми. А то заслужава да бъде видяно, по мое мнение дори повече от последния блокбъстър.

Берлинале акценти Николас Переда