Акценти от Берлинале: „Rose" на Маркус Шлайнцер

Едно от заслужено оценените събития на тазгодишното Берлинале беше премиерата на „Rose" („Роуз") - дълги аплодисменти на крака на пълната зала в Берлинале Паласт. Всички се чудехме как точно ще се завърне немската актриса Сандра Хюлер след годината на нейния нечуван успех в два от най-добрите филми на десетилетието - „Анатомия на едно падане" и „Зоната на интереса". И тя се завърна достойно и интересно с новия филм на австрийския режисьор Маркус Шлайнцер, известен със своя минималистичен дебют „Михаел" (2011), представен в конкурса на фестивала в Кан. И този път „Роуз" е насочен към един централен персонаж, и този път светът на този персонаж е представен като феномен, като отправна точка за анализа на обществото, което го е създало и впоследствие разрушило. Погледът на Шлайнцер е концентриран, овладян, дистанциран. Лабораторно упражнение по социология, урок по толерантност, напрегнат трилър - „Роуз" е всичко това, но в никакъв случай тяхната сума.

Действието се развива в началото на 17-ти век, в малко планинско протестантско село в Германия. Роуз се завръща в този изолиран свят като ветеран от скорошна война, дошъл да потърси своето наследство - изоставен чифлик пред разпад. С неуморен труд, насред люта зима, храбрият войник спасява зданието и е готов да създаде семейство. Последва сватба с девствена невеста, и после и припряният натиск от бащата на булката за внуче. В този момент разбираме, че Роуз е жена. Само кадри по-късно, за наше учудване, разбираме също, че неговата/нейната съпруга е заченала. И така потегля колелото на може би най-интересната история за джендър трансформация на това Берлинале.

Актьорската игра на Сандра Хюлер в мъжка роля е изключително интересна, наситена, пълна с противоречия и прекрасни поведенчески, физически решения. Тя призна, че ѝ е било най-трудно да усвои походката на мъж. Впечатление прави и вокалната ѝ работа, както и овладяното ѝ изражение, истинска войнишка физиономия, лишена от гримаси и чувства. Освен това целият ансамбъл се справя завидно добре с трудната задача за историческа правдоподобност. Естествено разкошният сценарий и черно-бялото операторско майсторство помагат с минимализма и ригидността си за стегната атмосфера на този далечен, несантиментален свят, някъде в пукнатините между цивилизационните масиви на късната предмодерност.

За мое приятно учудване, въпреки актуалната си тематика, „Роуз" в нито един момент не е дидактичен, дори във висините на драматичния си климакс. Повествованието следва хибридната реалност на протагониста, между истина и лъжа, престъпление и невинност, умел шантаж и смела откровеност, без да се приближава прекалено близо - нито до драмата, нито до символичните заключения, към които води зрителя. Особен талант е това - за едновременна дистанция и близост, за наблюдение и емпатия. Именно заради тази уместна мяра, филмът не предизвиква катарзис, а по-скоро тест за способността на публиката за хладна рационализация на този колкото екзистенциален, толкова и социален, и културен казус. Протестантското обвинение е безмилостно, но дали днешният свят, с неговата заявена толерантност, е по-склонен да разбере и прости?

Роуз е герой от войната и герой във филма на Маркус Шлайнцер, неочакван и нетипичен герой. Това не е нито немска, нито австрийска история, въпреки конкретиката на историческия контекст. Тя е общочовешка история за мястото на интимната истина сред често бездарния и невеж тътен на народния съд.

Берлинале Rose Маркус Шлайнцер