Акценти от Белинале: „Queen at Sea" на Ланс Хамър

Отдавна не съм гледал филм с Жулиет Бинош, който да ми направи впечатление. Като че ли, за мен, силните й роли останаха в миналото - „Три цвята: синьо" на Кешловски, „Вреда" на Луи Мал и „Caché" на Ханеке. С подозрението, че това ще бъде поредният невпечатляващ филм с нейно участие тръгнах към премиерата на „Кралица в опасност" (свободен превод на английското заглавие). Режисьорът Ланс Хамър също не ми беше познат, което не помогна на ниските ми очаквания. Подозирах, че именно известността на френската актриса е причината този филм да попадне в конкурсната програма на тазгодишното Берлинале. Колко грешах… заради предубеденост и невежество. Без никакво съмнение „Queen at Sea" се превърна незабавно в един от двата ми фаворита за Златната мечка. Макар да не я получи, актьорите Том Къртни и Анна Калдер-Маршъл получиха статуетката за най-добри поддържащи изпълнения. Повече от заслужено. А Жулиет Бинош заслужаваше и тази за главна женска роля.

Историята се изгражда около едно колкото ежедневно, толкова и необичайно общуване - между дъщеря (Аманда, в ролята - Бинош) и нейния втори баща (Мартин - в ролята Къртни). В центъра на това общуване стои крехката фигура на майката и съпругата Лезли (покъртително правдоподобната британска актриса Анна Калдер-Маршъл), която страда да разпознае света наоколо, в напреднал стадий на деменция. Конфликтът е породен от морално и медицински противоречивото желание на Мартин за сексуален живот със своя легален партньор. Въпросите са безкрайни, а замесените се увеличават - първо полицията, после социалните служби, после лекарите, после адвокатите. Централният казус за съгласието замъглява съзнанието на дъщерята в търсенето й на най-добрите обстоятелства за съществуването на майка й в спокойствие и достойнство. Има ли начин сексуалността да бъде желана и възприета като удоволствие, когато нито умът, нито езикът могат да достигнат до формулировката на съгласие? Нужно ли е, и възможно ли е изобщо, това съгласие да бъде потвърдено или отхвърлено, най-вече оценено и измерено, през протоколните изисквания на институциите, които обгрижват човешкото здраве, сигурност и достойнство? И къде, насред този лабиринт от условности, диагнози, препоръки и забрани, може да бъде легитимирана любовта? Кой в нашето общество възприема, разбира и овластява решенията на любовта, когато тя надскача „неоспоримостта" на фактите?

Сблъсъкът е колосален, а трагедията надскача патологичното, за да се извиси в размисъл и съзерцание за фундаменталната ни нужда от близост, грижа, състрадание и утеха. Филмът на Ланс Хамър е може би най-трогателният, лиричен, хуманен и нежен филм, който съм гледал от години. Лекотата на разказвачеството му надмогва бремето и усложненията на институциите и формалния им, административен идиом. Болезнената откровеност на персонажите, присъствието на любвеобилност във всяка криза и всяка ценностна колизия очовечава и разгръща сюжета към неподозирани духовни висини. Брилянтно изпипано операторско майсторство, актьорска игра като от най-добрата театрална сцена на Лондон, детайлен и умен сценарий. Останах смаян от усета за драматургичен ритъм на „Queen at Sea" - едновременно тих и интимен, но и бездиханно напрегнат. Безкомпромисният реализъм на чувствата е срещнат и развит с покъртителната поезия на образите.

Портрет на три човешки същества, които се опитват да разберат формите и границите на истинската любов. Филм за най-сложните избори на грижа и лоялност, пред които ни поставят нашите семейства, творбата на Ланс Хамър е произведение, където краят на човешкия живот съвпада с вечността на човешката любов.

Берлинале Queen at Sea Ланс Хамър