Акценти от Берлинале: „Doggerland" на Ким Екберг

Информация за шведския режисьор Ким Екберг няма. Предвид дългата му филмография със сигурност става дума за преднамерено отсъствие. Без значение какви са причините, мистификацията е един от неизбежните ефекти. В оскъдния му профил в IMDb попаднах на кратка биографична справка. Още на 12-годишна възраст Екберг получава като подарък първата си 8-милиметрова камера и започва да експериментира с нея - впоследствие разрушава всички тези филмови опити, тъй като преценява, че те не съответстват с неговия режисьорски стил. През 2005 записва да учи режисура във филмовото училище в Готланд, където снима заедно с приятели и съмишленици. От 2008 изчезва безследно, като само режисьорът Ерик Камерланд получава неговите сценарии по пощата, изпратени мистериозно от Варшава.

Тази година Ким Екберг пристигна на Берлинале, най-вероятно от Варшава, за да представи новия си пълнометражен филм Doggerland извън конкурсната програма, в престижната селекция на Форум. Това се оказа един от най-смислените, чаровни, непретенциозни и режисьорски изпипани филми, които видях на фестивала. Кино като философско занимание, сценарий като екзистенциално размишление, образи като от ерудирано съновидение. Мистификацията продължава.

Черно-бял, заснет на 8-мм лента, маниакално изпипан във всеки кадър. Звучи клиширано, но образите и композициите в Doggerland имат фотографско измерение. От една страна я има меланхолията на черно-бялата реалност, от друга страна го има и усещането за хванатото и изтърваното време. Именно времето е протагонистът тук - уловено, изгубено, безпаметно, сънувано, неизживяно, протяжно и недостатъчно. Талантът на режисьора е намерил не само визуалното изображение на времето в неговите вариации, но правилната музикална среда, редуването на монологичната и диалогична форма, дългите паузи на нищото, което издува ежедневието до неизменните 24 часа - тази скоба, в която трябва да разположим мечтите си между миговете на пълно безсмислие. С въображение, лекота, почти на шега, Екберг е съумял да разпадне света на поетични фрагменти, мълчания и докосвания, които в своята мимолетност магично и мистериозно се извисяват до трагичната красота на живота.

В центъра на анти-сюжета, в който липсват структурните елементи на разказа, са взаимоотношенията между син и майка - в ролите Джон Холм и Анита Холм, които са син и майка и в реалността. Дали през заснетото стават видими истории без сценарии остава в зоната на спекулацията. Усещането за документалност, подсилено от непосредствеността на лентовия образ, е преплетено с усещане за невероятно добре обмислен режисьорски контрол над образа. Художественото и реалното тук нямат обособена важност или цел. Удоволствието от Doggerland принадлежи на неусетното изгубване във визуалните дневници на едно момче, което отказва да възприеме изкуството като кариера, и вместо това настоява да живее, сякаш всеки ден представлява незавършена творба. Сантиментално, романтично, извън пределите на този свят - и най-вече в конфликт с пределния прагматизъм на поколението си, Джон се рее през дните си, без амбиция и без план. В деликатен контраст на това безвремие и неговата неустойчивост се извисява деликатно любящата фигура на майката, която разбира своето дете, но и не спира да се безпокои. Меланхоличните им разговори, споделената самота, дългите вечери и опустелите следобеди в това малко шведско градче са одухотворени от техните безбрежни копнежи по нещо неясно и може би невъзможно.

Скандинавското кино е ненадминато в дълбочината на мълчанието си и в разнообразието на психологическия релеф. Филмът на Ким Екберг елегантно се вписва в тази традиция. Малък филм, с малки герои, разпаднат в малки истории без край. Автентично и ценно преживяване.

Берлинале Doggerland Ким Екберг